Дарик млъкна, искаше да види как маговете посрещат думите му. Барас гризеше ноктите на едната си ръка, без да забележи, устните на Вулдарок бяха изтънели в линия, Херист кимаше, вторачен в картата.
Стилиан се мръщеше.
— Искате ли да кажете нещо, ваше превъзходителство?
— Не можем ли да превземем прохода? — предложи Господарят на хълма.
— Планът ми за отбрана не включва това като тактическа задача, а лично аз съм убеден, че ще бъде непростима глупост да се опитаме. Няма съмнение, че те и в момента укрепват позициите си в прохода. Казармите вътре могат да поберат шест хиляди души.
— Но с мощна нападателна магия… — подсказа Стилиан.
— В ръкопашните схватки при атаката ще губим по трима войници срещу един техен, а нямаме нито един излишен. Ако с магията си можете да подобрите съотношението над едно към едно, ще помисля сериозно над този вариант. — Дарик вдигна рамене. — Не съм осведомен за съществуването на магии, които биха подействали толкова опустошително.
Господарят на хълма се усмихна.
— Така е. Но ако превземането на прохода се превърне в стратегическа необходимост… да речем, за да се опълчим срещу Върховните вещери, защото те едва ли ще ни дойдат на крака… възможно ли е?
— Всичко е възможно, господарю Стилиан — хладно отвърна Дарик.
— Идея ли те споходи? Сподели я с нас — намеси се Вулдарок.
— Засега нямам идеи — увери го Стилиан. — Но не искам да обръщаме гръб на какъвто и да е шанс за постигане на превъзходство.
— Това няма да се случи, ако разчитате на мен — обеща Дарик и му се поклони едва забележимо. — Стигнахме до Тривернския залив — открита, трудна за отбрана местност, само на четири дни път от Джулаца…
Стилиан не го слушаше. Ако не превземеха прохода, можеше да се лишат от крайната победа. Но сега не биваше да настоява, за да не издаде истинските си намерения. Нещо трябваше да се промени. Взря се в Дарик. Не би могъл да разубеди пълководеца сам. Дали не беше време другите Школи да научат за последните експерименти на Ксетеск? Щеше да промени коренно смисъла, който влагаха в израза „мощна нападателна магия“. Засмя се наум и пак се съсредоточи върху военните планове, но изведнъж му се прииска по-скоро да поговори с най-добрия си изследовател на измеренията, маг на име Дистран.
ГЛАВА 9
Гарваните пътуваха три дни през земи, където гористите местности постепенно отстъпваха на треволяци и бурени и накрая стигнаха и до голи хълмове и долини. Ту беше слънчево, ту се мяркаха за малко облаци, разпилени от случаен бурен порив на вятъра, но си оставаше топло дори нощем и ездата не им дотягаше.
Наоколо не се мяркаше никой.
Доближаваха къщата на Септерн по едно високо бърдо и земята под копитата се промени от осеяна с ниски храсти твърда почва в безжизнен прахоляк. В далечината въздухът трепкаше и светлината се процеждаше през тънък слой, наподобяващ прашни вихрушки. Конете стъпваха с лекота по равната опора, а докъдето стигаха погледите, нямаше нищо, на което да се спрат, освен недорасло криво дръвче или плосък камък, щръкнал накриво от напуканата мъртва земя.
— Какво се е случило тук? — обади се Хирад.
Озърна се през рамо към последната ивица зеленина, която свършваше внезапно, сякаш някой бе престанал да я засажда по-нататък.
Тъмният маг изпухтя озадачено.
— Де да знам. Прилича ми на последствия от битка с магии. Донякъде наподобява Раздраната пустош, но пораженията не са чак толкова тежки.
— Дали не е свързано някак с работилницата на Септерн? — предположи Илкар, който се взираше упорито в запрашената далечина.
— Възможно е — вдигна рамене Дензър. — Кому е известно що за въздействие може да окаже неподдържано пространствено разкъсване върху местността?
— И що за адско чудо е „пространственото разкъсване“? — чу се гласът на Незнайния.
— Ами… общо взето, то е дупка в структурата на нашето измерение, която води към друго или свършва в пространството между измеренията. Естествено може да се говори още дълго за това явление.