С всеки час гневът избледняваше под напора на ужасяващ копнеж, над който Ериан нямаше никаква власт. Губеше способността си да се съсредоточава и забрави за желанието да поддържа знанията в паметта си. Сърцето й биеше болезнено в гърдите, сълзите се лееха често и дълго, а щастливите й спомени за дните с нейните момчета отстъпваха пред кошмари наяве как се свиват сами и премръзнали в прашната стая, без никой да ги закриля.
А колко бързо можеше да намери избавление… За да ги види, достатъчно беше да повика стража пред вратата и да обещае, че ще помага на Капитана. Но това щеше да е гавра с всичко, в което тя вярваше. Имаше и друго — Ериан беше убедена, че той тъне в опасна заблуда. Подкрепата за него означаваше да застраши още повече цяла Балея.
Два дни по-късно тя не спеше, не докосваше храната, не се миеше. Имаше сили само да се тътри прегърбена из стаята и да се моли децата й отново да бъдат при нея невредими.
Поиска да говори с Капитана на третия ден, когато започна да се бои, че разсъдъкът й гасне, а и си внуши окончателно, че нейните момчета ще загубят желание за живот без майка си.
— Ти сама се лиши от тях — заяви Капитана. — Можеше да сложиш край на страданията си по всяко време.
От изтощение се въздържа да разменя хапливи реплики с него и се свлече на стола.
— Позволи ми да ги видя…
Той пусна молбата й покрай ушите си.
— Да смятам ли, че ще ми кажеш нещо ново?
— Какво искаш от мен? — едва изгъгна Ериан.
— Добре. Много добре. Знаех си, че ще се вразумиш. Ще ти кажа какво ще направим. Първо искам от теб да събереш сили и ще те улесня в това — обещавам ти, че ще отидеш при синовете си съвсем скоро. Както знаеш, аз никога не се отмятам от дадената дума. След това ще обсъдим твоята роля в спасяването на Балея от онова гнусно творение — Крадеца на зората.
— Трябва да ги видя сега…
Капитана приклекна до нея и побутна главата й нагоре. Усмивката смекчаваше чертите му в изражение на бащинска загриженост.
— Ериан, я се погледни. Ще се уплашат, ако те зърнат такава. Трябва да се наспиш и да се измиеш. Ела. — Подкрепи я да стане и я заведе до леглото. Когато тя легна покорно, той я зави. — Спи спокойно, ще видиш Арън и Том и ще се увериш, че са добре.
Умората мигновено я потопи в тежък унес. Капитана се обърна към Исман и се ухили до ушите.
— Видя ли? Отнемеш ли нещо скъпоценно, постигаш и онова, което насилието няма да ти донесе. Сега да обмислим следващата стъпка — да обсъдим как да се домогнем до най-важната плячка…
Илкар гледаше изцъклено и се опитваше да възвърне самообладанието си. Тишината звънеше в ушите му. Талан бе коленичил, за да склопи очите на Незнайния, и сега той, Ричмънд и елфът стояха около трупа. Вятърът рошеше окървавената му коса.
След като обезглави последния дестран, Хирад направи две крачки и се килна. Дензър се опитваше да му помогне.
Объркани мисли се гонеха из главата на Илкар, но една все изскачаше пред другите. Никога не му бе хрумвало, че ще види Незнайния мъртъв. Още му се струваше немислимо, че техният могъщ съратник няма да е наблизо, за да изрече най-нужните думи и да подскаже най-верния ход.
— Защо му беше да го прави?… Ричмънд поклати глава просълзен.
— Не знам. Можехме да го подкрепим в схватката. Ако не беше залостил вратата… Защо постъпи така?
На този въпрос Илкар нямаше отговор. Застави се да погледне към Хирад и видя колко мрачно е лицето на Дензър.
— Зле ли е? Тъмният маг кимна.
— Владееш ли Горещия лек?
— Чак толкова ли е зле?!
— Да. Загубил е много кръв. Е, познаваш ли заклинанието?
— Никога не съм го прилагал.
— Не искам това от теб. Нужно е само да насочваш потока мана към мен… не ми стигат силите.
— Искаш аз да те захранвам с мана?! — бавно процеди елфът. — Що за наглост?
Дензър се почеса по темето.
— Сега ли е моментът да обсъждаме нравствени проблеми и отношенията между Школите?
— А не е ли?
— Не! — озъби се тъмният маг и посочи проснатия на земята Хирад. — Ти май не искаш да разбереш. Ако не направим нещо веднага, той ще умре. Или ще опиташ сам, ще изчерпиш енергията си и вероятно ще се оплескаш, или ще оформиш маната, за да успея аз. Работя умело с това заклинание. — Дензър застана пред Илкар, който усети шаването на котарака под наметалото му. — Какво избираш?