Трудно щеше да е промъкването. Шумното дишане на Дензър отекваше в ушите му. Хирад замърмори ругатни и отново развъртя меча с две ръце пред гърдите си. Пукаха кости, разкъсваха се ципи, пращяха глави и рамене. И нито веднъж мъртъвците не посегнаха да ги ударят.
Изтръгнаха се от гъмжилото, притичаха още десетина крачки и се озърнаха назад. Вече нямаше пролука. Скелетите се тътреха към пространственото разкъсване, без да се обръщат. Другите трима стояха с оръжия в ръце пред неспокойната тъма, свързваща измеренията. Илкар успя да им махне, Хирад отговори на поздрава и извърна препотеното си лице към Дензър.
— Да побързаме — каза тъмният маг. — Щом принудят останалите да избягат в Балея, ще се върнат при нас, но ние няма къде да се денем, освен да паднем или да се хвърлим през другото разкъсване.
Хирад кимна изнервен!
Навлязоха в селото и спряха да огледат разпадащите се следи от погубена цивилизация. Обгорени до черно постройки продължаваха да се ронят, по земята бяха разхвърляни големи грънци, кани и котли. В развалините имаше парчета от маси, столове и поставки. Изгнили парцали, счупени съдове, овъглени трески — навсякъде хаос.
— Как са живели на тази канара? — промълви Хирад и се наведе да вземе дръжка на стомна. — Каква теснотия…
Загледа се повторно в късчето земя, което прекосиха. Откъм селото личаха квадрати черна пръст, разделени с по-светли ивици. Ниви и пътеки. „О, богове, наистина са били селяни! Крилати селяни…“ — Какво ли има долу?
— Нищо, доколкото се досещам — отвърна Дензър. — Затова са живели горе.
— Това не го проумявам — поклати глава варваринът. — Защо пък долу да няма нищо?
— Не сравнявай с Балея, безсмислено е. Както и да е, просто се опитвам да налучкам истината. Знаем само какъв край ги е сполетял. Ти разгадавай тайната, ако ти е по силите.
— Но защо са измрели?
Дензър сви рамене и се обърна да огледа другата половина от селото.
— Не ми е ясно и нямаме време да си блъскаме главите над това. Тръгвай да търсиш.
Хирад надникна в една къща, където завари миниатюрно отражение на станалото в селото. По пода се въргаляха кости, от голямата овална дупка в покрива висеше череп. Черни сажди покриваха всяка повърхност.
— Но какво търсим?
— Колко пъти да повтарям? — Дензър се запъти нанякъде. — Не знам. Хайде да се разделим и да се оглеждаме за очевидното. Очаквам да е напълно различно от тази гнусна бъркотия. Трябва да е донесено, а не изработено тук.
Хирад погледна назад. Мъртъвците все така се влачеха, а Гарваните още стояха пред разкъсването. Чакаха. Почувства горещата вълна на гордостта. Онези мъже, негови съратници и спътници, никога нямаше да го изоставят в беда.
Подтичваше край развалините, но навсякъде виждаше все същото. Разрушени постройки, изгнили първобитни мебели, разбити съдове. Всичко беше обгорено — някакъв чудовищен пожар бе помел селото, както ураган разпилява прах. Ориентираше се по далечния край на платото и увисналото второ пространствено разкъсване. Тъкмо си позволи да се зачуди какво ли има отвъд и да прецени, че никак не му се иска да узнае, и чу вика на Дензър, който се бе устремил към къща в предния край на селото.
Варваринът също хукна натам и нахълта през разнебитения вход сред поредните полусъборени стени само на няколко крачки зад мага от Ксетеск. Котаракът бавно кръжеше около малко дете — средоточие на ярка пъстрота и живот сред разрухата.
Момиченцето носеше синя рокличка, дългата му руса коса бе вързана с панделка в същия цвят. Имаше големи сини очи, а устата под нослето бе изтъняла неприветливо. Следеше неотлъчно обиколките на котарака и стискаше сандъче в ръцете си, голи до раменете.
— Убий това, Хирад — изсъска Дензър. — Веднага.
— Какво?! Няма да го бъде. Да вземем ковчежето и да се махаме.
Понечи да доближи детето, но тъмният маг го хвана за ръката.
— Не е каквото изглежда. Отвори си очите! Нима се заблуждаваш, че би могло да оцелее тук?
Детето откъсна поглед от котарака и най-сетне забеляза двамата мъже.
— Бъди готов да си послужиш с меча — предупреди Дензър и също извади оръжието си.
Пристъпи встрани, а Хирад се взря в лицето му — изопнато и уплашено. Варваринът стисна дръжката на меча.
— Не може ли да направиш някое заклинание? Дензър тръсна глава.
— Няма да ме чака толкова дълго.
— Коя е тя?
— Не мога да определя, но е нещо твърде необичайно. Убеден съм, че е творение на Септерн. Дръж под око сандъчето. Не бива нито да го изгубим, нито да го повредим.
— Щом казваш…
Момичето се усмихна, но разтеглените устни не изразяваха чувство, а очите останаха ледени. Хирад потръпна. И макар че тя заговори с гласа на деветгодишна, от тегнещата в него сила сякаш буболечки плъзнаха по главата на варварина.