Хирад се надвеси, потрепери и заби меча в сърцето му. Още един писък, тялото на съществото се сгърчи и то замря.
— Изгори го.
Варваринът се извъртя — Дензър се облягаше на входа и разтриваше хълбока си, а качилият се на рамото му котарак го ближеше по лицето.
— Да го изгоря ли?
— Тутакси. Иначе ще се възстанови.
Хирад погледна съществото и долови, че то диша отново.
— Как да вярвам на очите си…
Прибра меча в ножницата и трескаво измъкна от чантата на колана си шишенцето с масло, огнивото и праханта.
— Дръж.
Дензър му хвърли доста по-голямо шише.
— Няма да гори добре. Това е масло за лампи, нали?
— Ще гори, довери ми се.
Хирад сви рамене и изтича до творението. Разля маслото по козината му, поръси прахан по гърдите около раната, която вече се затваряше, и изчатка огнивото над нея. Цялото тяло се обви в пламъци. Хирад отскочи и избърса лицето си.
Клепачите на звяра трепнаха, очите зейнаха. Едната ръка зашава.
— Твърде късно — поклати глава варваринът.
Извади меча си и пак прободе сърцето. Съществото не мърдаше. Хирад отстъпи заднешком и под ботуша му изчегърта дърво — беше стъпил върху голямо парче от Ковчежето, а до подметката се виждаше пергаментът. Наведе се и го взе.
— Повреден ли е? — попита Дензър зад гърба му.
— Не личи. А ти как си?
— Всичко е наред, то само ми изкара въздуха. — Тъмният маг пак разтри ребрата си. — Провървя ни, че е пергамент, а не кристал или някакъв съд. С този удар можеше набързо да приключиш задачата ни.
Хирад само го изгледа скептично, отиде при него и му даде пергамента, после му помогна да стане. Дензър се огледа и кимна доволен.
— И какво беше онова нещо? — попита Хирад.
— Разумно творение — отвърна тъмният маг. — Заклинанието трае толкова дълго, че никога не съм помислял да го извърша. Очевидно Септерн е имал достатъчно време.
И той разгъна пергамента.
— Но защо отначало беше момиченце?
— Ами разумното творение се създава с определена цел. Това тук трябваше да опази пергамента. Те не са надарени с истински живот, но са донякъде способни да разсъждават, тоест да преценяват и да действат смислено. Ако не се лъжа, първо видяхме образ на някоя от родствениците на Септерн — когато спомените на мага се отчетливи, създаването и поддържането на образа поглъща по-малко мана.
— Но защо…
— Знам какво ще ме питаш. Момичето беше видимото проявление „в дълъг покой“, а звярът, вероятно извлечен от някой кошмар на Септерн, би изчерпвал прекалено много мана, не разбираш ли?
— Май се досещам, но дори да е бил пестелив, цели триста години…
— Прав си. Не мога да повярвам, че разумно творение дори на Септерн с цялата му мощ може да се запази повече от четирийсетина години. Допускам, че статичната мана от двете разкъсвания му е стигнала да се съхрани.
Тъмният маг се загледа в пергамента, а Хирад пристъпи по посока на първото разкъсване. Тишина и спокойствие. Намръщи се и изтича по-нататък.
— Илкар? Илкар!
Не чу отговор, не видя и тътрещи се скелети. Щом стигна до края на селото, откри причината. Всички се бяха свлекли в чудат килим от кости на около осемдесет крачки от първите развалини. Хирад се смръзна. Ако Гарваните бяха успели да повалят всички, къде бяха сега? Ако пък не беше тяхно дело, защо мъртвите бяха изпопадали на земята?
Припряно огледа всичко наоколо, почувствал се съвсем сам. Над него тъмните облаци се кълбяха, гонени от могъщ, но недостъпен за сетивата му вятър. Под платото мълния след мълния се кривяха в пропастта, а другите скални колони стърчаха смътно като свидетели на древно проклятие и подяждаха самообладанието му. Къде бяха останалите трима? Молеше се да са скочили в Балея през разкъсването. Не му се мислеше какво друго може да ги е сполетяло.
— Дензър?
Почти на бегом се върна към развалините на къщата, но не го завари там. Пристъп на паника спря дишането му за миг, после видя тъмния маг да върви към второто разкъсване.
— Дензър!
Мъжът от Ксетеск се озърна, лулата димеше полека пред лицето му. Котаракът надничаше изпод наметалото и Дензър го галеше по главата. Пергаментът явно бе прибран някъде.