Илкар изсумтя.
— Зависи от мага, който го сътвори. Спътникът на Дензър явно е негов телохранител, съгледвач, вестоносец и — ако не се лъжа — доста мощно оръжие при нужда. — Елфът махна с ръка към входа на работилницата. — А в момента търси всичко, което може да послужи, и несъмнено ще осведоми подробно господаря си за всяка находка.
— Те приказват ли си? — намръщи се Ричмънд.
— Не, ако съм разбрал правилно. Могат да общуват с нещо като зачатъчно четене на мисли. Успяват да се свържат и на по-голямо разстояние, но с цената на тежка преумора.
— И какъв е истинският му вид все пак?
Хирад врътна глава към дупката в пода, от която в момента не долиташе нито звук.
— Няма как да отгатна, тези твари обаче имат излъчване, от което човек може да се вцепени… почти в буквалния смисъл. Представи си демон, какъвто ти го рисува твоето въображение — грозен, крилат, опашат, — и едва ли ще си много далеч от истината.
— Какво ще стане с него, ако Дензър умре? — сети се Ричмънд и посегна към меха с виното.
— Следникът също ще умре. Не може да живее без господаря си.
— Но защо?
— Някак зависи от поддържането на неговото съществуване и от обвързването на съзнанията им, но не знам подробности.
— А Дензър какво го чака, ако Следникът умре? — попита и Хирад.
— Чака го болка — намеси се Дензър, който се изправяше, оставил книгата до себе си. — Все едно някой ми е бръкнал в главата и мачка мозъка ми. — Дойде при тях и за по-нагледно сви пръсти. — За щастие никак не е лесно да убиеш Следник.
В този миг котаракът излезе от работилницата.
— Дали знае, че говорихме за него? — загледа се натам Ричмънд.
— О, да — потвърди тъмният маг сериозно, дори намусено. — Знаеше през цялото време.
Котаракът побърза да се пъхне под наметалото му. Котлето над огъня бълваше пара.
— Някой иска ли топла напитка? — попита Ричмънд.
— Да, благодаря — отвърна Илкар. — Дензър, имам въпрос към теб. Какво мислиш за онова измерение? Не те питам какво движеше скелетите, интересно ми е какво ги е погубило преди време.
— Аз ще ти кажа — намеси се Хирад. — Сам видя как е обгорено всичко там. Драконите са се промъкнали в онова измерение и са го овладели.
— Ако си прав — промълви Дензър, — представете си какво ни чака, ако се промъкнат и при нас.
— Предупредих те още тогава — тихо натърти Хирад, — но ти не поиска да ме чуеш.
— Няма да се стигне дотам — успокои го Дензър.
— Когато приключим с тази работа, амулетът се връща при Ша-Каан — заяви варваринът. — Все някак трябва да го намерим.
— Твърде късно е — възрази Илкар. — Вече разполагаме със знанието, което носи амулетът. Но поне можем да докажем, че ще се възползваме мъдро от това знание. — Той опари с поглед Дензър. — Ако пък злоупотребим или го дадем комуто не бива, какво друго да очакваме, освен Ша-Каан да ни лиши от закрилата си.
— Дано този път слушаш, човече от Ксетеск — тежко изрече Хирад.
— Да, чух добре. И съм съгласен с всяка негова дума. А сега може ли да пийна нещо? Прежаднях.
ГЛАВА 13
Троун спря спътниците си встрани от пътя към портата на замъка. Разположиха бивака си на стотина крачки встрани, където ги прикриваха храсти и дървета. Вместо да си търсят белята с огън, Уил извади и сглоби своята походна бездимна печка. Макар че вършеше чудесна работа за готвене, тя не изпускаше издайническа светлина, но и не сгряваше седящите около нея. Мръзнеха, когато се спусна безоблачната ветровита нощ.
Стигнаха дотук от речната долина, почти без да нарушат сърдитото мълчание. На Троун неведнъж му се наложи да утешава стигналия до сълзи Алун, а тихото зъбене на Уил винаги таеше опасността да избухне. Джандир наблюдаваше всичко това отстрани и си блъскаше главата над загадката как ще се сплотят достатъчно, за да имат поне мъничък шанс да измъкнат Ериан и момчетата.
Когато сложиха на печката котле с вода и друго с овесена каша, Троун заговори:
— Остава ни само един час път пеша до замъка. Никой да не си отпуска гласа, нито пък да се запилее нанякъде, без да знам. Щом се заситим, аз и Уил ще обиколим замъка, ще се опитаме да намерим място за проникване, а и да видим горе-долу с колко противници ще се разправяме. През това време ти, Джандир, ще бъдеш на пост, а ти, Алун, се опитай да отдъхнеш, защото май си останал без сили. Някой да пита нещо?
— Кога ще се опитаме да ги спасим? — избълва Алун.
От тревога едва запазваше разсъдъка си, не можеше да мигне нощем.
— Не тази вечер. — Троун вдигна ръка да възпре очаквания изблик на възмущение. — Цял ден пътувахме, уморени сме, а след огледа не би останало време да обмислим плана и да го изпълним през нощта. Ако всичко потръгне добре, ще се вмъкнем вътре в ранното утро, когато стражите вече са задрямали. Съгласни ли сте? — Другите кимнаха. — Добре, сега да ядем.