— Нали ви казах, че е от Дордовер… — учуди се Алун.
— Извинявай, исках да знам дали е майсторка на нападателната магия, или на защитната?
Алун се посмути.
— Нито едното, нито другото, честно казано. Тя се занимава с изследвания и е от книжниците на Школата… тоест предстоеше да стане.
— Не извършва ли заклинания? — настояваше за отговор Талан.
— Не и във вреда на околните — убедено заяви Алун.
— Прекрасно — отдъхна си Талан. — Значи дори да изпълнява заповедите на Травърс, ще имаме шанс за успех, ако се разбеснеем.
— Как тъй? — намръщи се Уил. Хирад се засмя.
— Дано ви хареса тактиката на бъркотията, която обичаме ние — Гарваните.
Счупиха му три ребра, най-долното се подви навътре и застрашаваше белия дроб. Ударите ставаха все по-безмилостни — от корема към гърдите и накрая по краката.
После го оставиха провиснал да кърви от десетина рани отвън и поне две вътрешни. Щом ги усети по-добре, прецени едната на черния дроб като твърде опасна. Опиташе ли се да намери опора, жестоко насинените му крака заливаха с болка гърба, отпуснеше ли се, ръката и счупените ребра го измъчваха.
Вече долавяше първите признаци на зазоряване през пролуките между завесите. Потъна в униние и съмнения дали има смисъл да поддържа живота си с последните остатъци от сила. По-добре да се откаже и да го отнесе смъртта.
Тогава му се прииска да намрази Дензър за безполезния обречен поход, в който подмами Гарваните. И за смъртта на приятелите. И за това, че е от Ксетеск, че още е безчувствен от опиата, без да знае какви изтезания е изтърпял Илкар.
Но не можеше. Колкото и да беше нагъл и самонадеян, Дензър казваше истината. Нямаше как да си затвори очите за доказателствата. Откриха пергамента с указания за Крадеца на зората, сражаваха се с дестрани, знаеха и от Гресе, че западняците събират войски. Всичко предвещаваше, че Върховните вещери ще се завърнат, а Ксетеск се стремеше да овладее единственото заклинание, което би могло да ги възпре.
Трепна. Поне в смъртта щеше да се отърве от битката за Балея. Не му се вярваше да има победители в нея. Вдиша насила и изкашля кръв. Вцепени се от болка — белият му дроб се притисна към счупената кост. Изпъна крака внимателно, за да облекчи малко изтръпналите си ръце.
Мъчителите му ги нямаше от няколко минути. Дали биха губили време пак да му задават въпроси? Богове, как се надяваше на това! Поне биха го върнали на стола. Къде ли се дянаха? Илкар се зачуди дали не тормозят Дензър, но нали той беше упоен. Може би закусваха или безделничеха…
Двукрилата врата отсреща се отвори широко и влезе Травърс с двама от подчинените си. Капитана най-сетне залиташе, стиснал бутилка и чаша.
— Четвъртата! — развика се и размаха бутилката към Илкар. — Може пък днес да надмина сам себе си.
— Или да пукнеш, ако сме късметлии — смънка елфът.
— Извинявай, каза ли нещо? Говори по-силно.
Травърс се заклатушка към своя стол, но Илкар не го гледаше. Исман и още един войник носеха Дензър — гол до кръста, бит зверски, с провесена глава. Краката му се влачеха по пода и по нищо не се познаваше дали е жив.
Стовариха го на стол и хванаха раменете му, за да не се свлече. Травърс се засмя и елфът изви глава — Капитана го зяпаше.
— Това му е лошото на нашия опиат. Прекалиш ли, човекът не ще да се буди. А ние искахме да питаме Дензър за много неща. Голямо убеждаване падна, за да отвори очи и да си говори с нас. Жалко че толкова дълго се противеше.
Илкар лесно си представи болките, които изпитваше Дензър. Виждаше на колко места е натъртен, тук-там имаше червени ивици от бич или кожен колан. Надяваше се, че все още е упоен и не страда чак толкова.
Травърс отпи от бутилката и се олюля, когато стана. Щеше да се спъне в стола, но вторият войник ловко го издърпа встрани. Лицето на Капитана беше алено, а колкото и да тежаха клепачите му, гледаше изпод тях безумно.
— Две възможности да избирате…
Говореше твърде завалено и скоро нищо нямаше да му се разбира. Застана между Илкар и Дензър и се престори, че не ги поглежда.
— Първата — изпъна пръст към тавана. — Ще отговаряте ли откровено на въпросите ми или пак да ви втълпявам по моя си начин, че няма какво друго да сторите? Накрая ще се покорите на волята ми.
Илкар не забеляза никаква реакция у Дензър. Все пак гръдният му кош се вдигаше и спускаше, но пресекливо заради болката.
— Упорит си, Травърс — изрече елфът. — Май се налага да продължиш по старому.
— Втората, значи! — излая Капитана и разгъна втори пръст. — Е, кой от вас иска да гледа как другият ще умре?
Илкар почувства сянка на облекчение. Край на мъките. Съжали, че повече няма да види Хирад, но най-сетне беше готов да повярва, че и варваринът е мъртъв. Сам би предложил да изберат него, знаеше обаче, че са домъкнали Дензър с една-единствена цел. Илкар се съмняваше, че би успял да прегради съзнанието си, за да не преживее страданията на тъмния маг накрая.