Фонтанът от кръв опръска всичко наоколо. Прекалено зашеметен дори да извика, раненият се облещи към раната с очи, в които избиха сълзи на неописуемо страдание. Другият се втрещи за миг и Троун разпори гръдния му кош, като отблъсна с почти презрителна лекота опита му да се отбранява. Останалият с една ръка мъж скимтеше на пода. Троун измъкна кинжала от колана си и му преряза гърлото.
Изрита труповете, за да отвори вратата, и тръгна нагоре по стълбата. На площадката имаше втора врата, залостена отвън. Той дръпна резетата, но се подвоуми преди да натисне дръжката.
— Ериан? — Чу как някой пристъпи отвътре. — Ериан? Аз съм — Троун. Чуваш ли ме? Не прави заклинание. Дойдох да ти помогна.
Пое си дъх и чак тогава бутна вратата.
Талан пак се плъзна ловко по залетия с кръв под, за да се отдалечи от трите трупа в краката си. Още трима го доближаваха, но не толкова настървено, защото видяха колко бързо се разправи със съратниците им.
Но и Талан бе пострадал. Порязаният десен крак кървеше обилно, болката се засилваше, а дълбоката драскотина по ребрата го принуждаваше да усеща всяко вдишване и издишване. Повече го притесняваше тежестта в ръцете и краката като след продължила цял ден битка. Не знаеше дали ще устои на общата атака. Имаше обаче и скрито предимство. Все още никой от тримата не бе забелязал Уил, който пристъпяше зад гърбовете им. Талан не вярваше, че дребосъкът би ги помолил да се обърнат към него преди да ги очисти.
Тримата настъпваха. Талан тръсна глава; направи лъжливо движение надясно и удари наляво. Набелязаната жертва отблъсна атаката, но залитна назад. Нямаше да се справи с втори удар, Талан обаче не посмя да се оголи отдясно. Завъртя се на пета, наведе се да избегне непохватен замах отгоре и прониза шията на нападателя. Един по-малко.
Отстъпи сковано, за да посрещне нападението, което щеше да последва неминуемо. Мускулите на гърба му се схващаха, не можеше да поеме достатъчно въздух. За миг зрението му се размъти и се подхлъзна при следващата крачка. Щом видяха, че губи равновесие, двамата срещу него му налетяха. Талан намери опора, напрегна очи и извика гърлено, за да се опомни.
Замахна диагонално надясно и спря мушкащия удар отляво. Но макар че острието на меча му мина отдясно пред лицето, не блокира напълно удара на втория войник, чийто юмрук в корава ръкавица се вряза в челюстта му. Талан се спъна, залитна настрани и тилът му срещна с пукот грапавия камък на колона…
Уил заби късия си меч в бъбрека на по-близкия противник. Дори да не го бе убил, нямаше да се пречка повече. Видя само как Талан се стовари отпуснат на пода, несъмнено мъртъв. Убиецът му обаче сбърка, като се наведе да провери свършената работа. Фатално пропиляната секунда, от която Уил се възползва.
Уил изтри остриетата в дрехите на втория и се ослуша. Май долавяше гласове, но не ги разпозна. Реши поне за малко да не си търси белята, докато не разбере какво става. Нямаше смисъл всички да измрат тук.
Редно беше да се увери, че Талан е мъртъв, макар че той не мърдаше. Уил го доближи, но зад него се отвори врата. Обърна се рязко, вдигнал късите мечове, и зениците му се разшириха. Отстъпи заднешком, докато трескаво измисляше оправдание.
Алун се дотътри в тъмна и студена зала, видя на средата строшен стол. Отсрещната врата зееше, чуваше шум от сражение и крясъци. Звуците долитаха отвсякъде. Мечът висеше в ръката му. Изобщо не знаеше какво да прави. Сега поне разбра погледа на Хирад, когато воинът от Гарваните говореше как ще се разбеснеят — не пренебрежение, а тревога. Не му се доверяваше. Алун се тръшна на меко кресло и се разтресе.
Травърс не остана да чака, а се заклатушка обратно по тесния проход и отвори вратата към централния коридор на горния етаж. Успя да я затвори преди да бъде нападнат. Блъсна го със силата на стрела, но плющяха покрити с кожа криле. В него се забиха опашка с шипове и остри зъби. Ноктите се оплетоха в косата му, опашката се стегна около лявата му ръка, а муцуната се появи обърната пред очите му. Тази твар не беше по-едра от маймунка на панаир.
Травърс залитна назад, но муцуната не се отдалечи. Готов беше да се закълне, че тя му се усмихва, макар да нямаше нищо общо с човешко лице. От вонящия дъх гръбнакът му се вледени, а не можеше да откъсне поглед от страшилището.
По него нямаше нито косъмче, изопнатата кожа на главата лъщеше, а мозъкът пулсираше в черепа и раздвижваше вените по муцуната. То поизви глава и наистина се засмя, остри зъби блеснаха и отгоре, и отдолу, а после се събраха, но не и преди дългият език да близне Капитана по устата.