Дензър стисна рамото му.
— Тя ще ни помогне. Дръж се.
— Какво друго да правя? Само той ми остана. — Взираше се в спокойното лице на безчувствения Хирад. — Сега сме двамата, приятелю. Не си и помисляй да умреш преди мен.
Щеше пак да потъне в полудрямката, която, позволяваше да усеща къде в разкъсаните вътрешности на Хирад ще има полза от немощното поточе мана, но вратата се отвори и го споходи радост… и още печал.
Колкото и да се олюляваше, Талан поне беше жив. Уил и Джандир отпуснаха оръжията към пода. Дребосъкът се усмихна, Илкар също… в първия миг. После забрави ликуването.
Талан носеше на ръце отпуснатото тяло на Ричмънд, чиято глава се клатушкаше безжизнено. Истината можеше да се прочете по навъсеното лице на Талан. Той сложи своя приятел върху най-близката маса.
— Прекалихме с Помените. Трябва да… — Погледът му, прикован в Илкар, изведнъж се премести към Хирад. — О, не… — изрече с глас като олово. — Не и това.
— Още е жив — рече му Дензър и Талан се тръшна премалял на стола до масата. — Засега поддържаме живота му.
— А после? — попита Талан, доловил неговото колебание.
— Дано Ериан помогне. Тя е единственият шанс на Хирад.
— „Дано“ ли?!
Талан опипа спечената кръв по цицината на тила си.
— Синовете й са мъртви, тя смята, че животът е свършил за нея, и обвинява за всичко Гарваните.
— И ако не помогне? — настоя Талан, макар че се досещаше за отговора.
Илкар потвърди опасенията му. И ги засили.
— Хирад ще умре. Аз също, колкото и да ми е неприятно. Елфът отново се откъсна от ставащото наоколо, за да крепи отчаяно изтичащия живот на Хирад.
Талан подръпна долната си устна, забравил за натежалата си глава заради непоносимата новина. Не искаше да повярва, но Илкар никога не преувеличаваше. Каза, че краят наближава. Може би. Значи Ериан беше разковничето. Тя трябваше да разбере заблудата си. Талан се надигна.
— Къде отиваш? — сепна се Дензър.
— А къде е Ериан? — отговори с въпрос Талан.
— Няма да ни помогнеш, ако се изпокарате — предупреди го тъмният маг.
— Ти ли ще ми кажеш бе? — изрева Талан. — Твоите приятели ли мрат пред очите ти? За пръв път се случва Гарваните да бъдат разгромени. Искам тя да проумее какво ще навлече на всички ни…
— Знае — отрони Илкар. — Нека се доверим на усета й на магьосница. Току-виж надмогне скръбта си преди да е станало късно. Ние направихме каквото можахме. — Вдиша и се сгърчи от болка. — Моля ви, не искам повече шум. И без това ни е трудно.
— На всички ще ни дойде добре да хапнем — отсъди Дензър. — Кухнята е в…
— Знам къде е.
Джандир отиде да потърси храна, за да изпълни молбата на Дензър, но по-скоро за да излезе от тази зала. Едва ли не с кожата си усещаше колко мъка и терзания са се струпали в нея. Щом затвори вратата, започна да диша по-леко. Прекрачи два трупа и тръгна към кухнята.
Илкар търсеше и със съзнанието, и с пръстите си, източваше мана от себе си в поддържащо живота пулсиране. Мечът на Исман се бе забил дълбоко и червата на Хирад бяха разрязани на десетина места. Върхът бе одраскал гръбнака, но нямаше по-сериозни увреждания на прешлените. Най-лошото щеше да настъпи заради разпорения стомах. Тези рани изискваха непрекъснато внимание, а Илкар очакваше и претоварените бъбреци на Хирад да се предадат рано или късно.
Тук един Топъл лек нямаше да стигне. Два или три, насочени много точно, може би щяха да закрепят някак варварина, но не му оставаше толкова време. Илкар не виждаше смисъл да се залъгва — приятелят му се нуждаеше от заклинанието Телесна цялост. Но елфът познаваше само трима магове, които биха могли да го извършат без риск. Никой от тях не беше в замъка.
Пак насочи вниманието към своето тяло. От дланта на Дензър върху ребрата му се вливаше мана и кръвотечението в белия му дроб спря, а пулсациите в шията му пренасяха мана по вените към най-пострадалите вътрешни органи.
Илкар беше предоволен, че поне в това Школите щяха да си останат неразделни — всеки маг умееше да използва мънички приливи от мана, за да поддържа болен или ранен в състоянието, в което го е намерил. И дори беше морално задължен да го прави. Въпреки това постъпката на Дензър го учуди. Може и да беше несправедлив.
Времето се влачеше. Илкар смътно съзнаваше, че между завесите проникват ярки слънчеви лъчи. Някой го нахрани със супа. С всеки час полагаше все по-тежки усилия за Хирад и светът наоколо избледняваше.
Знаеше, че се преуморява — болките в гърба, ръцете и краката го измъчваха. Дензър не би могъл да се справи с всичко. Насочваше своята мана там, където от нея зависеше животът на Илкар.