Щеше да настъпи миг, когато никой от двамата не би успял да издържи на болката в собственото си тяло, защото се лишаваше от мана. Краят щеше да дойде скоро след това. Ако Ериан не им помогне, Илкар и Хирад щяха да умрат.
Стилиан си почиваше усмихнат, докато се опомняше след мисловната връзка. Представяше си Селин, виждаше гънещото се в наслада тяло, почти усещаше ласкавото докосване на устните й и лекия допир на ръцете. Когато тя се върнеше, всичко щеше да се промени. Стилиан искаше син.
Но сега тя проникваше в земите на западняците, устремена към Парве, за да потвърди опасенията, които четирите Школи таяха, откакто Върховните вещери бяха прогонени от този свят. Страха от завръщането им с още по-потресаваща мощ, на която трудно някой би се противопоставил. Нямаше да ги смажат без Крадеца на зората. Защото днес Школите нямаха предишната си сила, а и армиите им не бяха толкова многобройни. Без заклинанието всичко щеше да бъде загубено.
Селин се криеше денем и летеше със Сенчести криле през половината нощ. Напредваше бързо и незабележимо към границите на Раздраната пустош. След три дни щеше да я доближи, а след четири щеше да се добере до Парве. Той очакваше мисловна връзка с нея след пет дни. Селин още не се бе изправяла срещу такава опасност. Стилиан щеше да се погрижи това никога да не се случи отново.
Мислите му се отплеснаха и той зарея поглед през прозореца към очертанията на кулите, заемани от Найър и Ларион.
Избраникът на Найър бе проникнал в работилницата на Септерн, но оттогава не поддържаше мисловна връзка със своя Магистър. Вероятно… Стилиан се досещаше, че не всички сведения стигат до него, и това го вбесяваше.
Пак се усмихна. Всички се доверяваха на Ларион — трудолюбивия, гениалния, дружелюбния. Дали не беше време и той да разчита малко повече на новия член на кръга от приближени? Стилиан нито можеше да следи какво върши Найър, нито да го разпитва, без да събуди подозренията му. Но Ларион не би срещнал подобни затруднения. Стилиан протегна ръка и дръпна шнура на звънчето, увиснал до огнището. Имаше нужда от две чаши за вино.
Времето се превърна в безсмислица за Илкар дълго преди бъбреците на Хирад да отслабнат окончателно. Елфът бе принуден да се откаже от всякакви опити да потуши болките в собственото си тяло, защото борбата за спасяването на Хирад стигна до последните отчаяни минути.
— Дензър… — смотолеви той.
— Знам.
— Къде е тя?
— Ще дойде. Дръж се.
Дензър прати нов прилив от мана в натъртения гръб на Илкар, но колкото И да му олекна, елфът още по-ясно усещаше как се мъчи другият маг.
Ето че се стигна и до това — Хирад гаснеше бързо. Илкар събра цялата си изцедена жизненост, за да захрани умиращото тяло на своя приятел. По неволя се съсредоточи само върху единия бъбрек. И през цялото време собственото му пребито и изнемощяло тяло жадуваше облекчение.
Но не можеше да си го дари, без да прати Хирад в забравата. Не можеше и да иска повече от Дензър, който вече се напрягаше докрай, за да поддържа живота му. Как да не забележи учестеното задъхване на тъмния маг? Дензър май бе скрил немалко от истината за своите рани.
— Илкар, колко остава?
— За него или за мен питаш? — дрезгаво прошепна елфът.
— Не е ли все едно? — промълви Дензър с обезсърчаваща умора.
— Не съвсем. Той ще издържи не повече от час. Заради бъбреците.
Внезапно нова целителна вълна от топлина мина през него. Тя бе дошла. Топлата вълна се преля в приятеля му по струйките от мана, които той насочваше.
— Твърде щедър си — прозвуча женски глас до ухото му. — Остава му половин час, но ти дори не разбираш колко тежко е и твоето състояние.
Топлината изчезна отведнъж, както се бе появила, и болката пак погълна Илкар.
— Е? — подкани Дензър.
— Възможно е — отговори жената.
— И за двамата ли?
— Ако ти можеш да крепиш мага от Джулаца. Стига да го искаш.
— Искам.
— Но това си има цена…
— Разбирам.
— Дано.
Илкар поклати глава. Сделка между магьосница от Дордовер и маг от Ксетеск. Но… нали Дензър напомни, че имат задача? Топлината се появи отново и се разпростря по тялото на Хирад.
— Илкар, остави го на мен — нареди Ериан. — Аз…
— Трябва да го направиш, иначе Дензър не би могъл да те спаси.
Илкар знаеше, че е права. С последно вливане на мана отдръпна съзнанието си, свали ръцете си от корема на варварина и насочи цялото си внимание към своето съсипано тяло.
Потисна болката и усети как Дензър опира длан в челото му. Светът постепенно се отдалечи и Илкар намери покой.
Ериан огледа ранения Хирад и въздъхна. Редно беше да го зареже — пред нея лежеше един от виновниците за гибелта на синовете й. Водачът на Гарваните. Подобаваше и той да умре, за да има поне сянка на справедливост.