— Това ли е, което си мислиш? — прошепна тя, застанала над леглото. — Не. — Не можеше да повярва в това. Отговорът й беше потвърден от вцепенението на мрака, който очертаваше контурите на различните предмети, големи и малки, на нощната масичка. Подаръците.
— Събуди се — каза Лизел.
Макс не се събуди.
Още осем дни.
В училище се чу почукване на кокалчета по вратата.
— Влез — каза фрау Олендрих.
Вратата се отвори и целият клас с изненада видя там да стои Роза Хуберман. Едно-две деца ахнаха при вида на тази жена с размерите на малък гардероб, с начервена усмивка и прозрачно зелени очи. Видът й беше сензационен. Тя беше облякла най-хубавите си дрехи, но косата й представляваше бъркотия от еластични посивели кичури.
Учителката очевидно беше уплашена.
— Фрау Хуберман… — Движенията й бяха сковани. Тя обходи класа с поглед. — Лизел?
Лизел хвърли поглед към Руди. Сетне стана и тръгна към вратата, за да сложи край на неловкото положение, колкото може по-бързо. Тя я затвори след себе си и остана насаме в коридора с Роза.
Майка й погледна в другата посока.
— Какво има, мамо?
Роза се обърна.
— Недей да ме „мамосваш“, ти малък Saumensch! — Лизел се сепна при това неочаквано нападение. — Четката ми за коса! — Под вратата се процеди лек смях, който бързо беше сподавен.
— Мамо?
Лицето й беше строго, но тя се усмихваше.
— Какво, по дяволите, си направила с четката ми за коса, ти малък крадлив Saumensch? Сто пъти съм ти казвала да не ми пипаш нещата, но ти отказваш да слушаш? И защо ли да го правиш!
Тирадата продължи около минута, през което време Лизел на няколко пъти направи отчаяни опити да й съобщи възможното местоположение на въпросната четка. Тя свърши, когато Роза я дръпна за няколко секунди близо до себе си. Но дори и при това разстояние, шепотът й беше почти недоловим.
— Ти ми каза да ти крещя. Каза ми, че всички ще се хванат. — Огледа се вляво и вдясно. Гласът й беше като конец в ухото на игла. — Той се събуди, Лизел. Той е буден. — Роза извади от джоба си изподраскания оловен войник. — Той ми каза да ти го дам. Този подарък му хареса най-много от всички. — Тя й го връчи и стисна ръцете й, усмихната. Преди Лизел да успее да отговори, майка й поде старата песен: — Е? Отговаряй! Имаш ли някаква идея къде може да си я оставила?
„Той е жив“, мислеше си Лизел.
— Не, мамо. Извинявай, мамо. Аз…
— Ето видя ли, няма никаква полза от теб. — След това тя я пусна, кимна й и се отдалечи.
Известно време Лизел остана там. Коридорът беше огромен. Тя разгледа войника в дланта си. Инстинктът я караше да хукне веднага към вкъщи, но здравият разум не й позволи. Вместо това тя пъхна нащърбения войник в джоба си и се върна в класната стая.
Всички чакаха.
— Глупава крава — промърмори тя приглушено.
Децата се разсмяха отново. Фрау Олендрих не го направи. Лизел беше толкова екзалтирана, че се чувстваше неразрушима.
— Глупава крава — повтори тя грейнала и само секунда по-късно ръката на учителката я зашлеви през лицето.
— Не говори така за майка си — каза тя, но без да постигне никакъв съществен резултат. Момичето просто стоеше там и се опитваше да прогони усмивката от лицето си. В края на краищата вкъщи тя ядеше пердах от къде-къде по-голям специалист. — А сега се връщай на мястото си.
— Да, фрау Олендрих.
Руди, който седеше до нея, се осмели да прошепне:
— Мили боже, виждам ръката й върху лицето ти. Голяма червена ръка. С пет пръста!
— Добре — каза Лизел, защото Макс беше жив.
Когато се прибра у дома следобед, той седеше на леглото със спадналата футболна топка в скута си.
Брадата му го бодеше, а блатистите му очи с мъка стояха отворени. Празната чиния със супа беше до подаръците.
Те не се поздравиха.
Бяха прекалено развълнувани за това.
Вратата изскърца, момичето влезе и застана пред него, загледано в паницата.
— Мама насила ли ти я изля в гърлото.
Той кимна, доволен и изтощен.
— Но беше много вкусна.
— Супата на мама? Наистина ли?
Той не се усмихна в отговор.
— Благодаря ти за подаръците. — По-скоро изглеждаше тъжен. — Благодаря ти и за облака. Татко ти ми разказа за него малко повече.