— Знам.
Не, няма да успее.
Когато финалистите стигнаха стартовата линия, Руди падна на колене и започна да копае дупки за краката си, с които смяташе да подсили старта си. Един плешив мъж с кафява риза бързо се приближи към него и му каза да престане. Лизел видя предупредителния пръст на служебното лице и пръстта, която падна на земята когато Руди изтупа ръцете си.
В секундите преди изстрела, Лизел впи пръсти в телената ограда. Едно от момчетата направи фал старт. Щеше да бъде произведен втори изстрел. Виновникът беше Руди. Служебното лице размени отново с него няколко думи и момчето кимна. Още един фал старт и изхвърчаше от състезанието.
Лизел затаи дъх за втори път, наблюдавайки внимателно ставащото и не можа да повярва на онова, което видя. Още един фал старт, направен от същия лекоатлет. В ума си тя бе сътворила идеалното състезание, при което Руди първоначално изоставаше, но печелеше при последните десет метра. Но вместо това видя как дисквалифицираха приятеля й. Той беше ескортиран встрани от пистата и му беше казано да остане там, сам, докато другите момчета се приготвеха за старта.
Те се наредиха на стартовата линия и секунди по-късно се надбягваха.
Момче с ръждивокестенява коса и голяма крачка спечели най-малко с пет метра преднина.
Руди остана да стои встрани от пистата.
По-късно, когато денят свърши и слънцето беше взето от улица „Химел“, Лизел седеше с приятеля си на тротоара.
Те говореха за какво ли не — за лицето на Франц Дойчер след надбягването на 1500 м, за това как едно единайсетгодишно момиче изпаднало в истерия, когато си изгубило диска и така нататък.
Преди да се разотидат по домовете си, гласът на Руди се прокрадна към нея и й поднесе истината. Известно време той остана на рамото й и няколко мисли по-късно стигна до ухото й.
Когато признанието беше осмислено, Лизел зададе единствения възможен въпрос.
— Но защо, Руди? Защо го направи?
Той стоеше с ръка на кръста и не отговори.
На лицето му беше изписана многозначителна усмивка, когато повлече бавно крака към вкъщи. Те никога повече не говориха за това.
Впоследствие Лизел често се чудеше какво щеше да й обясни Руди, ако беше настояла да получи отговор. Може би, че три медала са били достатъчни да докаже онова, което е искал да докаже, или че се е страхувал да изгуби последното състезание. Най-накрая единственото обяснение, което тя си позволи да чуе, дойде от един вътрешен детски глас:
— Защото той не е Джеси Оуенс.
Едва когато стана да си ходи, Лизел забеляза трите имитации на златни медали, които бяха до нея на бордюра. Тя почука на вратата на семейство Щайнер и му ги подаде.
— Забрави тези неща.
— Не, не съм. — Той затвори вратата и Лизел отнесе медалите вкъщи. Тя слезе с тях в мазето и разказа на Макс за приятеля си Руди Щайнер.
— Той наистина е глупав — заключи момичето.
— Очевидно — съгласи се Макс, но се съмнявам, че бе успяла да го заблуди.
Сетне и двамата се хванаха на работа, Макс взе скицника си, а Лизел „Приносителят на сънища“. Тя бе към края на романа, в който младият свещеник се бе усъмнил във вярата си след срещата си с една странна елегантна жена.
Когато остави книгата отворена в скута си, Макс я попита кога очаква да я завърши.
— Най-много до няколко дни.
— И след това някоя нова?
Крадецът на книги погледна към тавана на мазето.
— Може би, Макс. — Тя затвори книгата и се облегна назад. — Ако имам късмет.
Не, речникът идва на края на тази малка трилогия, а това е само втората част. Това е частта, в която Лизел завършва „Приносителят на сънища“ и открадва една история, озаглавена „Песен в мрака“. Както винаги, книгата беше взета от библиотеката на кмета. Единствената разлика беше, че тя отиде там сама. Този път нямаше никакъв Руди.
Тази сутрин небето преливаше от слънце и пенести облаци.
Лизел стоеше в библиотеката на кмета с алчни ръце и устни мълвящи заглавия. Този път тя се чувстваше достатъчно комфортно, за да прокара пръсти по лавиците — кратко повторение на първото й посещение в тази стая. Едновременно с това шепнеше многобройните заглавия, докато вървеше покрай редиците с книги.
„Под черешовото дърво“
„Десетият лейтенант“