Крадецът на книги

В състоянието на шок, в което се намираше, Лизел не каза нищо — нито на Руди, нито на себе си. Тя само събра сили и махна в отговор на съпругата на кмета.

* * * РЕЧНИК НА ДУДЕН, ЗНАЧЕНИЕ №2 * * *

Verzeihung — Опрощение.

Да спреш да чувстваш гняв,

враждебност или негодувание.

Сродни думи: прошка,

оправдание, милост.

На път за вкъщи, те спряха на моста и разгледаха масивната черна книга. Докато Руди прелистваше страниците, той се натъкна на писмо. Момчето го взе и вдигна бавно глава към крадеца на книги.

— Тук е написано твоето име.

Реката течеше.

Лизел посегна към листа хартия.

* * * ПИСМОТО * * *

Скъпа Лизел,

Знам, че ме намираш за жалка и антипатична (потърси

тази дума в речника, ако не я знаеш), но трябва да ти

кажа, че не съм толкова глупава, че да не видя стъпките

ти в библиотеката. Когато забелязах липсата на първата

книга, си помислих, че съм я сложила някъде другаде по

грешка, но после видях очертанията на нечии стъпки на

пода, там, където падаше повече светлина.

Това откритие ме накара да се усмихна.

Бях доволна, че си взела онова, което по право си беше

твое. Тогава допуснах грешката да си помисля,

че с това всичко ще свърши.

Когато дойде отново, трябваше да ти се ядосам, но не

стана така. Последният път те чух, но реших да не те

притеснявам. Всеки път ти взимаш само по една книга и

ще бъдат необходими хиляда посещения, докато всички

те свършат. Единствената ми надежда е, че един ден ще

почукаш на входната врата и ще влезеш в библиотеката

по по-цивилизован начин.

Още веднъж, съжалявам, че не можем

да държим повече втората ти майка на работа.

И накрая, надявам се този речник да ти бъде полезен,

докато четеш своите откраднати книги.

Искрено твоя,

Илза Херман.

— По-добре да се прибираме вкъщи — предложи Руди, но Лизел не помръдна.

— Можеш ли да почакаш тук десет минути?

— Разбира се.

* * *

Лизел натисна педалите по посока на Гранде Щрасе №8 и скоро се озова на позната територия пред главния вход. Книгата беше останала у Руди, но тя държеше писмото в ръцете си и търкаше пръсти в сгънатия лист, докато стъпалата около нея ставаха все по-тежки. На четири пъти се опита да почука по застрашителната плът на вратата, но не можеше да намери сили да го направи. Най-многото, което можа да постигне, бе да сложи нежно кокалчетата на ръката си върху топлото дърво.

И в този момент отново дойде брат й.

От подножието на стълбището, вече със заздравяло коляно, той каза:

— Хайде, Лизел, почукай.

След повторното си бягство скоро тя видя далечната фигура на Руди на моста. Вятърът се къпеше в косите й. Краката й плуваха с педалите.

Лизел Мемингер беше престъпник.

Но не защото бе откраднала няколко книги през един отворен прозорец.

Трябваше да почукаш, мислеше си тя, и макар да чувстваше немалка вина, в нея напираше и детски смях.

Докато караше колелото, тя се опита да си каже нещо.

Не заслужаваш да си толкова щастлива, Лизел. Наистина.

Може ли човек да открадне щастие? Или то просто е един друг душевен диаболичен трик?

Лизел пропъди тези свои мисли. Тя пое по моста и напомни на Руди да не забравя книгата.

Те караха към вкъщи ръждясалите си колелета.

Пропътуваха няколко километра, от лятото към есента, и от тихата нощ към шумния дъх на бомбардировките над Мюнхен.

Звукът на сирените

С малкото пари, които бе спечелил през лятото, Ханс донесе вкъщи едно старо радио.

— По този начин — каза той — ще можем да чуем кога идват въздушните нападения дори преди още да започнат сирените. Те пускат един звук като кукане и след това съобщават застрашените райони.

Татко сложи апарата на кухненската маса и го включи. После пробваха дали работи и в мазето заради Макс, но там се чуваше само шум и случайни гласове.

През септември не чуха предупреждението, защото спяха.

Или радиото беше вече наполовина счупено, или звукът му беше погълнат моментално от воя на сирените.

Една ръка бутна нежно рамото на Лизел, докато спеше.

Последва я гласът на татко, уплашен.