— Лизел, събуди се. Трябва да вървим.
Дойде дезориентацията на прекъснатия сън и Лизел едва виждаше очертанието на лицето на татко. Единственото действително видимо нещо беше гласът му.
В коридора се спряха.
— Почакайте — каза Роза.
Вървейки през мрака, те бързаха към мазето.
Лампата беше запалена.
Макс се измъкна иззад кутиите с боя и платната. Лицето му беше уморено и той закачи нервно палци в джобовете на панталоните си.
— Време е, а?
Ханс тръгна към него.
— Да, време е. — Той се ръкува с него и го тупна по рамото. — Ще се видим, когато се върнем, нали?
— Разбира се.
Роза го прегърна, както и Лизел.
— Довиждане, Макс.
Седмици по-рано бяха обсъдили дали всички трябва да останат заедно в собственото си мазе или тримата да отидат при едно семейство на име Фидлер. Макс беше човекът, които им помогна да вземат решение:
— Казаха, че тук не е достатъчно дълбоко. И без това вече ви изложих на достатъчно много опасности.
Ханс бе кимнал.
— Жалко, че не можем да те вземем с нас. Срамота!
— Просто така стоят нещата.
Навън сирените виеха към къщите, а хората тичаха, куцукаха и се привеждаха, докато излизаха от домовете си. Нощта наблюдаваше. Някои хора отвръщаха на погледа й, опитвайки се да зърнат бомбардировачите, които кръстосваха небето.
Улица „Химел“ беше процесия от объркани хора, помъкнали най-скъпоценните си вещи. В някои случаи това беше бебе. В други купчина фотоалбуми или дървена кутия. Лизел носеше книгите си, притиснати между ръката и ребрата й. Фрау Холцапфел влачеше голям куфар, вървейки по тротоара с подути очи и малки стъпки.
Татко, който беше забравил всичко — даже и акордеона си — се втурна назад към нея и я избави от товара й.
— Мили боже, какво сте сложили тук? — попита той. — Наковалня?
Фрау Холцапфел вървеше редом с него.
— Неща от първа необходимост — обясни тя.
Семейство Фидлер живееше шест къщи по-надолу. То се състоеше от четирима души, всичките с пшеничено руси коси и добри германски очи. И което беше по-важно, те имаха дълбоко хубаво мазе. В него се натъпкаха двайсет и двама души, в това число семейство Щайнер, фрау Холцапфел, Фификус, един млад мъж и още едно семейство на име Йенсон. В интерес на гражданския мир Роза Хуберман и фрау Холцапфел бяха държани далече една от друга, въпреки че ситуацията изключваше дребнави препирни.
Един осветителен глобус висеше от тавана, а помещението беше влажно и студено. Нащърбените стени бодяха хората в гърбовете докато стояха и разговаряха. Отнякъде се процеждаше приглушеният звук на сирените. Те чуваха негов изопачен вариант, който някак си намираше път и дотук. Макар това да пораждаше значителни опасения за качествата на скривалището, поне щяха да чуят трите сирени, известяващи края на въздушната опасност. Те не се нуждаеха от Luftschutzwarte — отговорник за противовъздушната отбрана.
Не след дълго Руди намери Лизел и вече стоеше до нея. Косата му сочеше към нещо на тавана.
— Не е ли страхотно? — каза той.
Тя не можа да скрие сарказма си:
— Направо е прекрасно.
— О, хайде стига, Лизел, нима не ти харесва. Кое е най-лошото, което може да ни се случи, освен всички да бъдем сплескани, изпържени или каквото правят там бомбите?
Лизел се огледа, преценявайки лицата. Сетне започна да прави списък на онези, които са най-уплашени.
Очите на фрау Холцапфел стояха отворени, без да мигат. Жилавата й фигура беше наведена напред, а устата й бе заела формата на кръг. Хер Фидлер си намираше работа, питайки хората как се чувстват, понякога по няколко пъти. Младият мъж, Ролф Шулц, стоеше самотен в ъгъла. Ръцете му бяха като циментирани в джобовете. Роза се люлееше леко напред-назад.
— Лизел — прошепна тя, — ела тук.
Мама прегърна момичето отзад, затягайки хватката си. После запя песен, но толкова тихо, че Лизел не чуваше почти нищо. Нотите се раждаха с дъха й и умираха на устните й. Стоейки непосредствено до тях, татко оставаше мълчалив и неподвижен. В един момент той сложи топлата си ръка върху хладната главица на Лизел. „Ще го преживееш“, казваше жестът му и това беше така.