От лявата им страна бяха Алекс и Барбара Щайнер с по-малките им деца, Ема и Бетина. Двете момиченца се бяха вкопчили в десния крак на майка си. Най-голямото им момче, Курт, замръзнал в съвършена стойка на Хитлеровата младеж, се взираше напред, държейки ръката на Карин, която беше мъничка дори за своите седем години. Десетгодишната Анна-Мари си играеше с неравната повърхност на циментената стена.
От другата страна на Щайнерови бяха семейство Йенсон и Фификус.
Фификус се въздържаше да си подсвирква.
Брадатият господин Йенсон беше прегърнал здраво жена си, а двете им деца ту заговаряха, ту млъкваха. От време на време се дразнеха едно друго, но тъй или иначе не стигаха до истинско скарване.
След около десетина минути в мазето се възцари някаква неподвижност. Хората бяха като споени един за друг и само прехвърляха тежестта си от единия крак на другия. Мълчанието беше оковано за лицата им. Те се гледаха един друг и чакаха.
Говореше се, че в други скривалища хората пеели Deutschland uber Alles или пък спорели помежду си в спарения въздух на подземните помещения. В мазето на семейство Фидлер нямаше такива неща. Тук имаше само страх, предчувствие за опасност и мъртвата песен на картонените устни на Роза Хуберман.
Малко преди сирените да обявят края на опасността Алекс Щайнер — човекът с неподвижно дървено лице — издърпа нежно децата от краката на съпругата си. Сетне се протегна и улови свободната ръка на сина си. Курт, с все същия стоически зареян поглед, стисна леко ръката на сестра си. Скоро всеки в мазето държеше ръката на другия и групата германци образува нещо като тромав кръг. Студените ръце се топяха в топлите, а в някои случаи хората усещаха пулса на човека до себе си през пластовете бледа настръхнала кожа. Някои затвориха очи в очакване на последния си час или таейки надежда, че знакът за края на нападението най-сетне ще дойде.
Заслужаваха ли нещо по-добро тези хора?
Колко от тях бяха преследвали други под строгия поглед на Хитлер, повтаряйки неговите изречения, неговите параграфи, неговия магнум опус? Беше ли отговорна Роза Хуберман? Жената, която укриваше евреин? Или Ханс? Заслужаваха ли всички те да умрат?
Децата?
Отговорът на всеки един от тези въпроси ме интересува живо, макар да не мога да позволя да ме отклонят от пътя ми. Знам, че всеки един от тези хора щеше да ме почувства тази нощ, с изключение на най-малките деца. Аз бях внушението. Аз бях съветът, моите въображаеми стъпки влизаха в кухнята и тръгваха надолу по коридора.
Както често става с хората, когато чета за тях в редовете на крадеца на книги, аз ги жалех, макар и не толкова колкото онези, които загребвах с ръка от различни лагери по онова време. Германците в мазетата бяха наистина окаяни, но те поне имаха шанс. Това мазе не беше къпалня. Те не бяха изпратени там, за да си вземат душ. За тези хора животът беше постижим.
Минутите се просмукваха в неравния кръг.
Лизел държеше ръката на Руди и на мама.
Само една мисъл я натъжаваше.
Макс.
Как щеше да оцелее той, ако бомбите пристигнеха на улица „Химел“?
Тя завъртя глава, изучавайки мазето на семейство Фидлер. То беше много по-масивно и значително по-дълбоко от това на улица „Химел“ №33.
Лизел попита мислено баща си: И ти ли мислиш за него?
Не зная дали беше чул немия въпрос или не, но той кимна бързо на момичето. Няколко минути по-късно трите сирени оповестиха временното примирие.
Хората на улица „Химел“ №45 въздъхнаха с облекчение.
Някои затвориха очи и сетне ги отвориха отново.
Едни ръце подадоха цигари на други.
Когато една от тях се озова в устните на Руди Щайнер, тя беше дръпната от ръката на баща му.
— Ти не, Джеси Оуенс.
Децата прегръщаха родителите си и трябваше да минат много минути преди всички да разберат, че са живи, и че ще бъдат живи. Едва тогава те поеха нагоре по стълбите към кухнята на семейство Фидлер.
Навън имаше процесия от хора, които мълчаливо се разотиваха по домовете си. Много от тях поглеждаха нагоре и благодаряха на Бог за живота си.
Когато семейство Хуберман се прибра у дома, те тръгнаха право към мазето, но Макс като че ли не беше там. Малката оранжева лампа светеше в мрака, но от него нямаше нито знак, нито звук.