— Макс?
— Изчезнал е!
— Макс, тук ли си?
— Тук съм.
В началото те си помислиха, че думите са дошли иззад кутиите с боя и платната, но Лизел първа го видя пред тях. Измъченото му лице беше маскирано сред бояджийските материали и парцали. Той седеше там със замаяни очи и сковани устни.
Когато се приближиха към него, Макс заговори отново.
— Не можах да се въздържа — рече той.
Роза беше тази, която реагира. Тя се наведе напред, за да го погледне в очите.
— За какво говориш, Макс?
— Аз… — Той сви рамене. — Когато всичко утихна, аз се качих горе и пердето във всекидневната не беше дръпнато до края, оставяйки съвсем малка пролука… Аз надникнах навън. Само за няколко секунди. — Той не бе виждал външния свят двайсет и четири месеца.
Нямаше гняв или упреци.
Заговори татко:
— Как ти се стори?
Макс вдигна глава, на лицето му се четеше горест и удивление.
— Имаше звезди — каза той. — Те изгориха очите ми.
Бяха четирима.
Двама от тях прави, другите двама седнали.
Всеки от тях бе преживял нещо важно тази нощ.
Това място беше истинското мазе. То беше истинският страх. Макс стана и тръгна към укритието си зад бояджийските платна и кутиите с боя. Той им пожела лека нощ, но не му беше писано да прекара тази нощ под стълбите. С разрешението на мама, Лизел остана с него до сутринта, четейки „Песен в мрака“, докато той рисуваше и драскаше в скицника си.
От прозореца на улица „Химел“, написа Макс, звездите запалиха очите ми.
Небесният крадец
Първото въздушно нападение, както се оказа, изобщо не беше нападение. Ако хората бяха чакали да видят самолетите, щяха да стоят там цяла нощ. Това обясняваше защо не бяха чули никакво кукане по радиото. На другия ден „Молкинг Експрес“ писа, че някакъв оператор на противовъздушна кула допуснал грешка поради прекалено голямото напрежение. Той се кълнеше, че чул бръмчене на самолети и ги видял на хоризонта. Затова и бил тревога.
— Може да го е направил нарочно — изтъкна Ханс Хуберман. — Кой би искал да седи в противовъздушна кула и да стреля по самолети, които носят бомби?
И наистина, когато Макс допрочете статията по-късно в мазето, от нея стана ясно, че мъжът с развинтеното въображение бил свален от поста си и вероятно щял да бъде прехвърлен в някакви други войски.
— Извадил е късмет — каза си Макс, след което се зае с кръстословицата.
Следващото въздушно нападение беше истинско.
През нощта на 19 септември по радиото се обади кукувичка, последвана от дълбок осведомителен глас, който посочи Молкинг като възможна цел.
По улица „Химел“ отново забърза върволица от хора и татко отново остави акордеона си. Роза му напомни да го вземе, но той отказа.
— Не го взех миналия път — обясни Ханс Хуберман, — и оживяхме.
Войната очевидно замъгляваше разликата между логика и суеверие.
Злокобен въздух ги следваше, докато вървяха надолу към мазето на семейство Фидлер.
— Този път мисля, че ще бъде истинско — каза господин Фидлер и децата бързо разбраха, че този път родителите им са по-уплашени дори и от тях. Реагирайки по единствения начин, който знаеха най-малките започнаха да плачат и да пищят, когато помещението започна да се люлее.
Дори от мазето те чуваха смътно мелодията на бомбите. Под натиска на въздушното налягане таванът сякаш се канеше да смачка земята на пюре. От празните улици на Молкинг беше отхапана хапка.
Роза стискаше ожесточено ръката на Лизел.
Звукът на плачещите деца блъскаше и барабанеше по тъпанчетата.
Дори Руди стоеше изправен, симулирайки безгрижие, изпънат като струна, докато се бореше с напрежението. В помещението вършееха ръце и лакти. Някои от възрастните се опитваха да успокоят бебетата. Други не бяха в състояние да успокоят себе си.
— Накарайте тези деца да млъкнат! — изкрещя фрау Холцапфел, но призивът й беше поредният злочест глас в топлия хаос на скривалището. Кални сълзи се затъркаляха от детските очи и миризмите на нощния дъх, потните подмишници и прекалено дълго носените дрехи се смесиха в този голям казан с човешки същества.
Макар да бяха непосредствено една до друга, Лизел бе принудена да изкрещи: