— Мамо? — И още веднъж: — Мамо, ще ми смажеш ръката!
— Какво?
— Ръката ми!
Роза я пусна и за да се утеши и да заглуши врявата в мазето, Лизел отвори една от книгите си и започна да чете. Най-отгоре върху купчината беше „Свирачът“ и тя зачете на глас, за да се съсредоточи. Началният параграф увисна като буца в ушите й.
— Какво каза? — изрева мама, но Лизел не откъсна поглед от първата страница.
Когато прелисти на втора, тя бе забелязана от Руди. Той се заслуша в четенето на Лизел и потупа брат си и сестрите си да последват примера му. Ханс Хуберман се приближи, извика на другите да замълчат и тишината постепенно започна да се процежда в претъпканото мазе. На трета страница всички бяха притихнали с изключение на Лизел.
Тя не смееше да вдигне глава, но чувстваше уплашените погледи върху себе си, докато изтегляше думите от гърлото си и им вдъхваше живот с дъха си. Един глас свиреше нотите вътре в нея. Това е твоят акордеон, казваше той.
Звукът на прелистената страница ги разрязваше наполовина.
Лизел продължаваше да чете.
Най-малките бяха успокоени от гласа й, а всички други видяха във въображението си как Свирачът бяга от местопрестъплението. При Лизел не стана така. Крадецът на книги виждаше само механичния сбор от думите — телата им бяха изхвърлени на хартиения бряг и набити в пясъка, за да може да стъпва по тях. Някъде в пролуките, между точката и следващата главна буква, зърваше и образа на Макс. Спомняше си как му четеше, докато беше болен. Дали сега той беше в мазето? — питаше се тя. Или пък поглеждаше крадешком към нощното небе?
Всички чакаха земята да се разтресе. Това си оставаше неотменим факт, но въпреки това едно момиче с книга бе успяло за кратко да прогони най-лошите им мисли. Един малчуган обмисляше дали да не се разплаче отново, но Лизел му направи смешна физиономия, имитирайки баща си, намигна му и продължи.
Прекъснаха я, едва когато звукът на сирените достигна мазето.
— Спасени сме — извика господин Йенсон.
— Шт! — каза фрау Холцапфел.
Лизел вдигна глава.
— Има още два параграфа до края на главата — каза тя и продължи да чете без фанфари и добавена скорост. Само думите.
От уважение всички възрастни запазиха мълчание и Лизел завърши първа глава от „Свирачът“.
Докато се качваха по стълбите, децата се тълпяха около нея, а по-възрастните — дори фрау Холцапфел и Фификус (колко уместно предвид на главата, която бе прочела) — благодариха на момичето за това, че бе отвлякла мислите им. Сетне всички се разотидоха, за да видят дали улица „Химел“ бе понесла някакви поражения.
Улица „Химел“ беше непокътната.
Единствената следа от войната беше един облак прах, който се носеше от изток на запад. Той надничаше в прозорците, търсейки начин да влезе вътре, и докато се сгъстяваше и разстилаше, човешките същества все повече приличаха на привидения.
Скоро по улиците не остана никой.
Имаше само слухове с торби на рамо.
Когато се прибраха вкъщи, татко разказа на Макс всичко.
— Навън всичко е потънало в мъгла, примесена с пепел… Мисля, че ни пуснаха да си ходим твърде рано. — Той погледна към Роза. — Дали да не изляза? Да видя дали мога да помогна там, където са паднали бомби?
Роза не беше впечатлена от идеята.
— Не ставай глупак — рече тя. — Ще се задушиш в този прахоляк. Не, Saukerl, ще си стоиш в къщата. — Сетне й хрумна нещо. Тя погледна Ханс много сериозно. Всъщност на лицето й беше изписана гордост. — Стой тук и му разкажи за момичето. — Гласът й съвсем леко се повиши. — И за книгата.
Макс изглеждаше видимо заинтригуван.
— „Свирачът“ — информира го Роза. — Глава първа. — После тя обясни точно какво се е случило в скривалището.
Лизел стоеше в ъгъла на мазето, Макс я наблюдаваше и триеше брадичката си с ръка. Лично аз смятам, че точно в този момент се роди идеята за следващото произведение в скицника му.
Игрословецът.
Той си представи как момичето чете в скривалището. Буквално я видя как поднася думите. Но както винаги, във видението му беше и сянката на Хитлер. Макс вероятно вече чуваше стъпките му, които се приближаваха към улица „Химел“ и мазето.