След дълга пауза, той накрая понечи да заговори, но Лизел го прекъсна:
— Видя ли небето тази нощ?
— Не. — Макс погледна към стената и посочи с пръст. На нея си стояха думите и картината, която бе нарисувал година по-рано — въжето и капещото слънце. — Това е единственото небе, което видях тази нощ. — След това не беше казано нищо повече. Останалото бяха мисли.
Не мога да твърдя нищо със сигурност за Макс Ханс и Роза Хуберман, но знам, че Лизел Мемингер си мислеше, че ако бомбите паднеха някога на улица „Химел“, Макс не само имаше по-малък шанс да оцелее, но и щеше да умре сам.
Предложението на фрау Холцапфел
На сутринта започна оглед на пораженията. Никой не беше загинал, но две жилищни постройки бяха превърнати в пирамиди от отломки, а от любимото игрище на Руди, което се ползваше от Хитлеровата младеж, беше загребан огромен черпак земя. Половината град стоеше по периферията на ямата. Хората преценяваха дълбочината й и я сравняваха с тази на скривалищата си. Няколко момчета и момичета плюха в нея.
Руди стоеше до Лизел.
— Май пак ще трябва да торят.
Следващите две седмици минаха без въздушни нападения и животът почти се върна към нормалното. Две важни неща, обаче, бяха на път да се случат.
Бръчките й бяха като клевета. Гласът й беше подобен на бой с пръчка.
Истински късмет беше, че видяха през прозореца на всекидневната фрау Холцапфел да идва, защото кокалчетата на ръката й прозвучаха доста настойчиво и решително върху вратата им. По всичко личеше, че идва по работа.
Лизел чу думите, от които се страхуваше.
— Ти иди да отвориш — каза мама и момичето, знаейки много добре кое е добро за нея, направи каквото й беше казано.
— Майка ти вкъщи ли е? — попита фрау Холцапфел. Изградена от петдесетгодишна телена конструкция, тя стоеше на прага и от време на време поглеждаше назад към улицата. — Тук ли е днес твоята отвратителна майка?
Лизел се обърна и извика.
Скоро Роза беше зад гърба й.
— Какво търсиш тук? Да не би сега да искаш да плюеш и на пода на кухнята ми?
Фрау Холцапфел не се смути ни най-малко.
— Така ли посрещаш всеки, който се покаже на вратата ти? — рече тя. — Какъв G’sindel!
Лизел наблюдаваше. Тя имаше лошия късмет да бъде затисната в нещо като сандвич между двете жени. Роза я дръпна назад да не й се пречка.
— Е, ще ми кажеш ли защо си дошла или не?
Фрау Холцапфел погледна още веднъж назад към улицата, сетне отново завъртя глава.
— Имам предложение за вас.
Мама премести тежестта си на другия крак.
— Така ли?
— Не, не е за теб — каза тя с пренебрежителна нотка и спря погледа си на Лизел. — А към теб.
— Тогава защо ме повика.
— Е, най-малкото се нуждаех от позволение.
„О, боже, само това ми трябваше — помисли си Лизел. — Какво по дяволите може да иска Холцапфел от мен?“
— Хареса ми книгата, която чете в скривалището.
Не, тук имаше някаква грешка. Лизел беше убедена в това.
— Така ли?
— Надявах се да чуя останалата част от нея в скривалището, но изглежда, че засега сме в безопасност. — Тя разкърши рамене, за да изправи теловете в гърба си. — Затова искам да те поканя вкъщи да ми я допрочетеш.
— Много си нахална, Холцапфел. — Роза се колебаеше дали да избухне или не. — Ако си мислиш, че…
— Ще спра да плюя на вратата ти — прекъсна я тя. — И ще ти дам моята дажба от кафе.
Роза реши да не изпада в ярост.
— И малко брашно?
— Какво, ти да не си еврейка? Само кафето! Ако искаш, можеш да размениш кафето за брашно с някого.
Сделката беше сключена!
Без участието на момичето.
— Добре тогава, разбрахме се.
— Мамо?
— Тихо, Saumensch. Върви да си вземеш книгата. Мама впери отново поглед във фрау Холцапфел. В кои дни искаш да бъде?
— Понеделник и петък, в четири часа. И днес, още сега.