Покой
Същата вечер малко след единайсет часа Макс Ванденбург вървеше по улица „Химел“ с куфар, пълен с храна и топли дрехи. Германският въздух изпълваше белите му дробове. На небето пламтяха жълти звезди. Докато се приближаваше към магазина на фрау Дилер, той хвърли един последен поглед към №33. Не видя фигурата до кухненския прозорец, но тя го видя. Махна му с ръка и той не й отговори.
Лизел все още чувстваше устните му на челото си и бе усетила дъха на сбогуването.
— Оставил съм нещо за теб — беше казал той, — но няма да го получиш преди да бъдеш готова.
И сетне си тръгна.
— Макс?
Но той не се върна.
Излезе от стаята й и затвори тихо вратата след себе си.
Коридорът шепнеше.
Той си беше отишъл.
Когато Лизел влезе в кухнята, мама и татко стояха прегърбени, със застинали лица. Те бяха стояли така в продължение на трийсет секунди от вечността.
Колко съвършено.
Покой.
Някъде близо до Мюнхен един германски евреин вървеше през мрака. Той имаше уговорка да се срещне с Ханс Хуберман след четири дни (разбира се, ако не бъдеше заловен). Уреченото място беше надолу по река Ампер, където един рухнал мост се беше привел над реката и дърветата.
Той щеше да отиде там, но нямаше да остане повече от няколко минути.
Единственото нещо, което татко намери там четири дни по-късно, беше бележка, сложена под камък близо до едно дърво. Тя не беше адресирана до никого и съдържаше само едно изречение.
Впоследствие улица „Химел“ №33 повече от всякога беше място на тишина и обстоятелството, че Речникът на Дуден грешеше в определението си на това понятие, не остана незабелязано, особено що се отнася до сродните думи.
Тишината не беше спокойствие или мир, нито пък покой.
Идиотът и мъжете в шинели
В нощта на парада идиотът седеше в кухнята, пиеше на горчиви глътки кафето на фрау Холцапфел и копнееше за цигара. Очакваше всеки момент да бъде отведен от Гестапо, войниците, полицията или който и да е, защото чувстваше, че го заслужава. Роза му нареди да си легне. Момичето се въртеше около вратата. Той ги отпрати и двете и прекара часовете до сутринта, заровил глава в ръцете си, чакайки.
Нищо не се случи.
Всяка минута носеше в себе си очакваното почукване по вратата и заплашителните думи.
Но те така и не дойдоха.
Чуваше се единствено собственото му дишане.
— Какво направих? — прошепна отново.
— Боже, какво не бих дал за една цигара — отговори той, погълнат в мислите си.
Лизел чу тези изречения, повторени няколко пъти, но остана край вратата. Много й се искаше да го утеши, но никога не беше виждала толкова опустошен човек. Тази нощ не можеше да има утеха. Макс си беше отишъл и Ханс Хуберман беше виновен за това.
Кухненският шкаф беше като обвинение и той чувстваше дланите си мазни при спомена за онова, което бе направил. Сигурно са потни, помисли си Лизел, защото собствените й ръце бяха влажни до китките.
В стаята си тя започна да се моли. С ръце и колене върху дюшека.
— Моля те, господи, моля те, нека Макс да оцелее. Моля те, господи, моля те.
Нейните измъчени колене.
Нейните болезнени крака.
С появата на първата светлина Лизел се събуди и тръгна към кухнята. Татко спеше, обронил глава върху масата и в крайчеца на устата му имаше малко слюнка. Във въздуха се носеше уханието на кафе и образа на глупавата доброта на Ханс Хуберман. Тя беше като номер или адрес. Повтори я достатъчно пъти и няма да я забравиш.
Първият и опит да го събуди не сполучи, но когато го бутна втори път по рамото, той, стреснат, вдигна рязко глава.
— Тука ли са?
— Не, татко, аз съм.
Татко доизпи изстиналото кафе в чашата си, при което адамовата му ябълка изпъкваше и потъваше отново.
— Трябваше вече да се дошли. Защо ги няма, Лизел?
Това беше оскърбление.
Редно беше вече да са дошли и да са претършували цялата къща, търсейки скрит евреин или доказателства за измяна, но изглежда, че Макс си беше отишъл без никаква причина. Ако беше останал, сега можеше да си спи в мазето или да рисува в скицника си.