С помощта на няколко находчиво поставени кутии от боя, леговището под стълбите заприлича на купчина вехтории, струпани небрежно в ъгъла, така че да не пречат. Проблемът беше, че ако се преместеха само няколко кутии или се дръпнеше платното, човек веднага щеше да усети миризмата на евреин.
— Да се надяваме, че така е добре — рече Ханс.
— Би трябвало. — Макс пропълзя вътре. И го каза отново: — Благодаря.
Благодаря.
Според Макс Ванденбург, това беше най-жалката дума, която можеше да изрече, като й съперничеше единствено Съжалявам. Непрекъснато имаше нужда да произнася тези два израза, подтикван от чувството за вина.
Колко много пъти през тези първи няколко будни часа му се искаше да излезе от това мазе и да напусне къщата завинаги? Може би няколкостотин.
И всеки път в основата на това желание стоеше единствено угризението.
Той искаше да си тръгне — Боже, колко много искаше (или поне искаше да иска) — но знаеше, че няма да го стори. Това, което правеше, не беше по-различно от начина, по който напусна семейството си в Щутгарт — под булото на фалшивата вярност.
За да живее.
Животът си беше живот.
Цената беше чувството за вина и срамът.
През първите му няколко дни в мазето Лизел нямаше нищо общо с него. Тя отхвърляше съществуването му. Шумолящата му коса, неговия студ, несигурните му пръсти.
Мъчителното му присъствие.
Мама и татко.
Те бяха станали толкова сериозни. И трябваше да вземат толкова много решения.
Обмисляха дали не могат да го преместят някъде.
— Но къде?
Никакъв отговор.
В тази ситуация те бяха съвършено сами и парализирани. Макс Ванденбург нямаше къде другаде да отиде. Имаше само тях. Ханс и Роза Хуберман. Лизел никога не ги беше виждала толкова угрижени или да се споглеждат толкова често.
Те щяха да му донасят долу храната, освен това приспособиха една празна кутия от боя за изпражненията на Макс. Ханс щеше да изхвърля съдържанието й колкото може по-предпазливо. Роза пък му осигури няколко кофи с гореща вода. Евреинът беше мръсен.
Навън, всеки път когато Лизел отвореше входната врата, я очакваше планина от студен ноемврийски въздух.
Валеше ситен дъжд.
По улицата имаше купчини мъртви листа.
Скоро дойде ред на крадеца на книги да посети мазето. Те я накараха.
Тя тръгна предпазливо надолу по стълбите, знаейки, че не са необходими никакви думи. Тътренето на краката й беше достатъчно, за да го събуди.
По средата на мазето Лизел спря в очакване, имайки чувството, че стои в центъра на някакво огромно сумрачно поле. Слънцето залязваше зад купчините от пожънати бояджийски платна.
Когато Макс излезе от укритието си, държеше в ръката си копие от Mein Kampf. При пристигането си беше предложил на Ханс Хуберман да му върне книгата, но той му каза, че може да я задържи.
Лизел, която носеше обяда му, естествено, не можеше да откъсне очи от нея. Тя на няколко пъти беше виждала тази книга в СГД, но не я четяха там и не я прилагаха пряко в дейността си. На няколко пъти имаше загатвания за нейното величие и обещания, че в по-късни години, когато се влееха в по-старшите отряди Хитлеровата младеж, ще имат възможност да я изучават.
Макс проследи погледа й и също се загледа в книгата.
— Това…? — прошепна тя.
Гласът й бе прозвучал някак странно, изтънял и неравен.
Евреинът приведе главата си малко напред.
— Bitte? Моля?
Тя му подаде граховата супа и се качи бързо горе, изчервена, задъхана, чувствайки се глупаво.
— Това хубава книга ли е?
Лизел упражни това, което искаше да каже, в банята пред малкото огледало. Миризмата на урина все още беше около нея, защото Макс тъкмо беше използвал кутията за боя, преди тя да слезе долу. So ein G’schtank, помисли си тя. Каква воня!
Ничия урина не мирише толкова хубаво колкото твоята.
Дните куцукаха един след друг.
Всяка нощ преди да се унесе в сън тя чуваше мама и татко да разговарят в кухнята, обсъждайки какво е било направено, какво ще правят сега и какво трябва да се случи след това. Образът на Макс непрестанно витаеше около нея. Лицето му винаги изглеждаше измъчено и благодарно, а блатистите му очи неизменно бяха пълни с влага.
Един-единствен път в кухнята имаше избухване.