Татко.
— Знам!
В гласа му имаше раздразнение, но той бързо го приглуши до шепот.
— Въпреки това трябва да продължа да ходя, поне няколко пъти в седмицата. Не мога да стоя тук през цялото време. Парите ни трябват и освен това, ако престана да свиря, те ще станат подозрителни. Ще започнат да се питат защо съм спрял. Миналата седмица им казах, че си била болна, но сега трябва да продължим да правим всичко както преди.
Ето къде беше проблемът.
Животът се беше променил по най-невъобразим начин, но те на всяка цена трябваше да продължат да се държат, все едно нищо не се е случило.
Представете си как се усмихвате, след като са ви зашлевили плесница. И сетне си помислете как правите това двайсет и четири часа на ден.
Така ще добиете представа какво е да криеш евреин.
Когато дните се превърнаха в седмици, настъпи поне едно неохотно приемане на случилото се — в резултат на една война, на едно удържано обещание и един акордеон. Освен това, в разстояние само на една година Хуберманови бяха изгубили син и в замяна бяха получили нещо, което имаше колосално застрашителни пропорции.
Онова, което най-много шокира Лизел, беше промяната в мама. Независимо дали ставаше дума за задълбочения начин, по който разпределяше храната в къщи, за намордника, който бе сложила на прословутата си уста, или за по-благия израз на мукавеното й лице, едно нещо беше ясно.
Дори когато, месец след дебюта на Макс на улица „Химел“, болната от артрит Хелена Шмид се отказа от услугите с прането и гладенето, Роза Хуберман седна на масата, дръпна купата към себе си и каза:
— Хубава супа за вечеря.
Супата беше ужасна.
Всяка сутрин, когато Лизел отиваше на училище или рискуваше да играе футбол навън, или тръгваше да разнесе прането на последните им верни клиенти, Роза говореше тихо на момичето:
— И помни, Лизел… — Тя посочваше устата си с пръст и това беше всичко. Когато Лизел кимнеше, Роза Хуберман добавяше: — Добро момиче, Saumensch. А сега тръгвай.
И наистина, както твърдеше татко, а сега вече и мама, тя беше добро момиче. Държеше си устата затворена, където и да отидеше. Тайната беше дълбоко погребана.
Както обикновено, Лизел обикаляше из града с Руди, слушайки дрънканиците му. Понякога те си разказваха за своите отряди в Хитлеровата младеж и Руди за първи път й спомена за младия садистичен водач на име Франц Дойчер. Когато не говореше за екзалтираните прояви на Дойчер, той обикновено пускаше развалената си плоча, която не съдържаше нищо друго освен хвалебствия, посветени на последния гол, който бе отбелязал на стадиона на улица „Химел“.
— Знам — уверяваше го Лизел. — Нали бях там?
— И какво от това?
— Това означава, че съм видяла гола ти, Saukerl.
— Откъде да знам, че си го видяла. По-скоро бих предположил, че в този момент си била на земята и си ближела калта, която съм оставил след себе си.
Може би именно Руди й помогна да запази разсъдъка си, с непрестанните си глупости, с лимоненорусата си коса и наперената си самонадеяност.
Той като че ли беше абсолютно убеден, че животът не е нищо друго освен шега — безкрайна последователност от голове, финтове и постоянен репертоар от празно бръщолевене.
Друга част от времето си Лизел продължи да прекарва в библиотеката на съпругата на кмета. Сега там беше студено и ставаше все по-студено с всяко следващо посещение, но изкушението беше прекалено голямо. Тя си избираше няколко книги и четеше малки откъси от тях, докато един следобед попадна на една, която не можа да остави. Казваше се „Свирачът“. Донякъде беше привлечена към нея от спорадичните появявания на свирача от улица „Химел“ — Фификус. Спомняше си добре прегърбената му фигура, облечена в палто, и присъствието му на големия огън на открито в чест на рождения ден на фюрера.
Първата случка в книгата беше убийство. Намушкване с нож. Виенска улица. Недалече от Щефансдом — катедралата на главния площад.