Зашлеви ме, помисли си Лизел. Хайде, зашлеви ме.
Илза Херман не го направи. Тя просто отстъпи заднишком в грозния интериор на красивата си къща и Лизел отново остана сама навън, вкоренена в стъпалата. Тя се страхуваше да се обърне, защото знаеше, че когато го направи, стъкленият похлупак над Молкинг щеше да се окаже счупен и това щеше да й донесе радост.
В заключение и като последно причастие Лизел прочете писмото още веднъж и когато беше близо до портата при улицата, тя го смачка с всичка сила и го запрати към вратата, сякаш беше камък. Нямам никаква представа какво крадецът на книги очакваше да се случи, но топката хартия отскочи от масивното дърво, търкулна се по стълбите и падна в краката й.
— Типично — отбеляза тя и ритна хартията към тревата. — И абсолютно безполезно.
На връщане към вкъщи този път Лизел си представи съдбата на хартията при следващия дъжд, когато стъкленият похлупак на Молкинг щеше да бъде обърнат наопаки. Виждаше как думите се разтопяват буква по буква, докато не остане нито една. Само хартия. Само земя.
Не щеш ли, когато Лизел се прибра вкъщи, Роза беше в кухнята.
— Е? — каза тя. — Къде е прането?
— Няма пране днес — отвърна Лизел.
Роза направи няколко крачки и седна на кухненската маса. Тя разбра. Изведнъж като че ли стана много по-стара. Лизел се опита да си я представи как би изглеждала, ако развържеше кока си и го оставеше да се разпилее върху раменете й. Сива кърпа от жилава коса.
— Какво прави там, ти малка Saumensch? — Думите бяха произнесени сковано. Тя не можа да събере сили, за да впрегне обичайната си злъч.
— Аз бях виновна — отговори Лизел. — Изцяло. Аз обидих жената на кмета и й казах да спре да плаче за мъртвия си син. Казах й, че е жалка. И тогава тя те уволни. Ето. — Момичето тръгна към дървените лъжици, грабна няколко от тях и ги сложи пред нея. — Избери си.
Роза посегна към една от лъжиците, но не я използва.
— Не ти вярвам.
Лизел беше разкъсана между мъката си и мистификацията, която градеше. Това беше единственият случай, когато отчаяно искаше да получи Watschen и не можеше!
— Аз съм виновна.
— Не си виновна — каза мама и дори стана и погали гладката немита коса на Лизел. — Знам, че не би казала такива неща.
— Казах ги!
— Добре, казала си ги.
Докато Лизел излизаше от стаята, тя чу дрънченето на дървените лъжици, които бяха върнати на мястото си в металната кутия, в която стояха. А когато стигна стаята си, всички те, заедно с металната кутия, бяха запратени на пода.
По-късно Лизел слезе в мазето, където Макс стоеше в тъмното и най-вероятно се боксираше с фюрера.
— Макс? — Мъждива светлина като червеникава монета висеше в ъгъла. — Можеш ли да ме научиш да правя лицеви опори?
Макс й показа как и от време на време леко я повдигаше, но въпреки мършавия си вид, Лизел се оказа достатъчно силна, за да издържа тежестта на тялото си доста прилично. Тя не се впусна да ги брои, но тази вечер в сумрака на мазето крадецът на книги направи достатъчно много лицеви опори, за да я боли след това няколко дни. Дори когато Макс я посъветва да спре, тя продължи.
Когато си легна, Лизел чете с татко, който скоро разбра, че нещо не е наред. Това беше първото му идване от месец насам и докато седеше до нея, тя почувства макар и лека утеха. Ханс Хуберман винаги някак си знаеше какво да каже, кога да го каже и кога да я остави на спокойствие. Лизел може би беше единственото нещо, в което той беше истински експерт.
— Нещо с прането ли? — попита татко.
Лизел поклати глава.
Той не се беше бръснал от няколко дни и през минута-две се чешеше по бодливите бакенбарди. Сребристите му очи бяха спокойни и благи, донякъде топли, каквито бяха винаги, когато гледаше Лизел.
Когато четенето свърши, татко заспа. И едва тогава Лизел изрече онова, което искаше да каже през цялото време.
— Татко — прошепна тя, — мисля, че ще отида в ада.
Краката й бяха топли. А коленете студени.
Лизел си спомни нощите, когато подмокряше леглото и татко переше чаршафите, и я учеше на буквите от азбуката. Сега дъхът й прелетя над одеялото и тя целуна грапавата му буза.
— Трябва да се обръснеш — каза момичето.
— Ти няма да отидеш в ада — отвърна татко.
Известно време тя се взираше в лицето му. Сетне легна, сгуши се до него и двамата заспаха, до голяма степен в Молкинг, но всъщност някъде върху седмата страна на зара на Германия.