Младостта на Руди
Все пак тя не можеше да му го отрече.
Той знаеше как да се представя добре.
Той стоеше на няколко метра от стъпалото и говореше много убедено и щастливо:
— Alles ist Scheisse.
Всичко е гадост.
През първата половина на 1941 г., докато Лизел беше заета с това да укрива Макс Ванденбург, да краде вестници и да ругае кметските съпруги, Руди водеше нов живот в Хитлеровата младеж. От началото на февруари той се връщаше от сбирките в значително по-лошо настроение в сравнение с онова, с което беше тръгвал. В голяма степен това се отнасяше и за Томи Мюлер, който обикновено беше с него. Проблемът имаше три елемента.
Само Томи Мюлер да не беше изчезвал в продължение на седем часа през един от най-студените дни в историята на Мюнхен преди шест години. Възпалението на ушите му и разстроените му нерви все още разкривяваха маршовата му походка, което, уверявам ви, не беше никак добре за него.
Да започнем с това, че нещата като цяло се влошаваха и докато месеците се редяха един след друг, Томи постоянно предизвикваше гнева на водачите на Хитлеровата младеж, особено що се отнасяше до маршируването. Спомняте ли си рождения ден на Хитлер миналата година? От известно време инфекцията в ушите му все повече се задълбочаваше. Стигна се дотам, че Томи вече имаше сериозни проблеми със слуха. Докато маршируваха в редица, той не чуваше истеричните команди към неговия отряд. Нямаше значение дали го правят в залата или навън — в сняг, в кал или под проливния дъжд. Целта винаги беше всички да спрат едновременно.
— Един звук! — казваха отрядниците. — Това иска да чуе фюрерът. — Всички заедно. Всички като един.
А какво правеше Томи?
Проблемът, мисля, че беше с лявото му ухо. То беше по-зле от другото и когато ожесточеният вик „Стой!“ връхлетеше ушите на всички, Томи продължаваше да марширува комично нататък, необезпокояван от нищо. Само за миг той можеше да превърне стройната редица в истински хаос.
Една събота в началото на юли, малко след три и половина и една проповед по адрес на провалената от Томи строева подготовка, Франц Дойчер (върховното име сред върховната нацистка младеж) напълно изгуби търпение.
— Мюлер, du Affe! — Гъстата му руса коса галеше лицето му, а думите му деформираха лицето на Томи. — Маймуна такава — какво ти става?
Томи се отдръпна уплашено, но лявата му буза продължи да се криви по един маниакално жизнерадостен начин. Той като че ли не само се смееше тържествуващо, но и приемаше порицанието с веселие. Франц Дойчер нямаше да понесе това. Светлите му очи го изпепелиха.
— Е? — попита той. — Какво можеш да кажеш в свое оправдание?
Тикът на Томи като че ли се учести и стана още по-тежък.
— Подиграваш ли ми се?
— Хайл… — каза Томи спазматично в отчаян опит да спечели одобрението на началника си, но не успя да доизрече ключовата дума „Хитлер“.
В този момент Руди пристъпи напред и се изправи пред Франц Дойчер:
— Той има проблем…
— Виждам това!
— С ушите — довърши Руди. — Той не може…
— Достатъчно. — Дойчер потри ръце. — И двамата — шест обиколки на плаца. — Те се подчиниха, но не тичаха достатъчно бързо. — Schnell! — подгони ги гласът му.
След като шестте обиколки бяха завършени, на тях им беше заповядано да започнат серия от упражнения от типа „падни-стани-клекни-бегом марш“ и след петнайсет дълги минути може би за последен път им беше наредено да клекнат.
Руди погледна надолу.
Един разкривен кръг от кал се хилеше насреща му. Какво зяпаш? — като че ли казваше той.
— Падни! — изкрещя Франц.
Руди естествено се подчини и се просна по корем.
— Стани! — усмихна се Франц. — Крачка назад. — Те го направиха. — Падни!
Нямаше какво да се прави и Руди за пореден път се просна по очи, задържайки дъха си, и в този момент, докато лежеше с ухо до мократа земя, упражнението свърши.