— Vielen Dank, meine Herren — каза Франц учтиво. — Много благодаря, господа.
Руди се изправи на колене, направи някакъв опит по градинарство с ушите си и погледна към Томи.
Томи затвори очи и потрепна.
Когато се върнаха на улица „Химел“ същия ден, Лизел играеше на дама с няколко по-малки деца, все още облечена в униформата на Съюза на германските девойки. С крайчеца на окото си тя видя двете меланхолични фигури, които вървяха към нея. Едното от момчетата я извика.
Срещнаха се на стъпалата на бетонната къща на семейство Щайнер, подобна на кутия за обувки, и Руди й разказа за случилото се.
Десет минути по-късно Лизел седна.
Единайсет минути по-късно, Томи, който седеше до нея, каза:
— Аз съм виновен… — В този момент, обаче, Руди прекъсна разкаянието му като махна с ръка, след което счупи една засъхнала ивица кал в пръстите си. — Аз съм… — опита отново Томи, но този път Руди напълно прекърши изречението му и го посочи с ръка.
— Томи, моля те. — На лицето на Руди беше изписано някакво странно задоволство. Лизел никога не беше виждала някой толкова окаян и едновременно с това толкова ентусиазирано жив. — Просто си стой там и си потрепвай… или прави нещо друго — каза той и продължи историята си.
Руди крачеше.
Бореше се с вратовръзката си.
Запращаше думите си към нея и те падаха някъде на бетонните стъпала.
— Този Дойчер — рече той, видимо в добро настроение. — Хвана ни натясно, а Томи.
Томи кимна, потрепна и заговори, макар и не непременно в този ред:
— Това стана заради мен.
— Томи, какво ти казах аз?
— Кога?
— Ей сега! Просто си мълчи!
— Добре, Руди!
Когато малко по-късно Томи си тръгна унило към вкъщи, Руди опита нещо, което, изглежда, беше нова коварна тактика. Състрадание.
Стоейки на стъпалата, той се вгледа внимателно в кората кал, която бе засъхнала върху униформата му, и сетне вдигна безнадеждно глава към Лизел.
— Какво ще кажеш за това, Saumensch?
— Какво да кажа за кое?
— Ти знаеш…
Лизел отговори по обичайни си начин.
— Saukerl! — засмя се тя и сетне измина краткото разстояние, което я делеше от дома й. Смущаващата смесица от кал и съжаление беше едно нещо, но да целуне Руди Щайнер, беше нещо съвсем друго.
Усмихвайки се тъжно към стъпалата, той извика, като в същото време прокара пръсти през косата си:
— И това ще стане някой ден — предупреди я той. — Някой ден, Лизел.
В мазето, само две години по-късно, Лизел понякога копнееше да отиде до съседната къща и да го види, въпреки че пишеше в ранните часове на деня. Освен това тя разбра, че онези мокри дни на Хитлеровата младеж бяха подхранили неговото, а впоследствие и нейното, желание за престъпления.
В края на краищата въпреки обичайните пристъпи на лошо време, лятото вече идваше, както си му беше редът. Ябълките от сорта „Клар“ вероятно вече зрееха. И скоро щеше да има още кражби.
Неудачниците
Първоначално Лизел и Руди бяха на мнение, че краденето в по-големи групи е по-безопасно. Анди Шмайкел ги покани на среща край реката. Наред с другите неща, дневния ред предвиждаше и разработването на план за крадене на плодове.
— Ти ли си новият водач сега? — попита Руди, но Анди с огромно съжаление поклати глава. На него очевидно много му се искаше да притежава нужните за това качества.
— Не. — Студеният му глас беше необикновено топъл. И неуверен. — Друг ще бъде.
За разлика от повечето хора, които бяха ангажирани с различните изкуства на кражбата, Виктор Шемел имаше всичко. Той живееше в най-добрата част на Молкинг, високо в една вила, която беше дезинфектирана след прогонването на евреите. Имаше и пари. Онова, което искаше обаче, беше нещо повече.
— Не е престъпление да искаш нещо повече — философстваше той, лежейки на тревата сред група момчета. — Да искаме повече е наше основно право като германци. Какво казва фюрерът? — И сетне даде отговор на собствения си риторичен въпрос. — Ние трябва да вземем онова, което си е наше по право.