Всъщност Виктор Шемел беше типичен самохвалко, който умееше да лъже безспир. За лош късмет, когато усетеше, че ще бъде хванат натясно, той умееше да впрегне своята харизма и на челото му сякаш пишеше „следвай ме“.
Когато Лизел и Руди се приближиха към групата край реката, тя го чу да задава друг въпрос:
— Е, къде са тези двама особняци, които ми хвалехте. Вече е четири и десет.
— Не и по моя часовник — каза Руди.
Виктор Шемел се подпря на лакът.
— Ти не носиш часовник.
— Щях ли да бъда тук, ако бях достатъчно богат, че да нося часовник?
Новият водач се надигна и се усмихна, показвайки хубавите си бели зъби. Сетне погледна нехайно към момичето.
— Коя е малката уличница?
Лизел, която беше свикнала на всякакви обиди, просто се взираше в мъглявата повърхност на очите му.
— Миналата година — започна да изброява тя, — аз откраднах най-малко триста ябълки и няколко дузини картофи. Нямам проблем с оградите от бодлива тел и мога да се меря с всеки тук.
— Сериозно?
— Да. — Тя нито трепна, нито отстъпи назад. — Искам само малка част от всичко, което взимаме за мен и приятеля ми. Било то дузина ябълки или нещо друго.
— Е, мисля, че това може да се уреди. — Виктор запали цигара и я вдигна към устата си. Той направи съсредоточено усилие да насочи следващия облак дим към лицето на Лизел.
Тя не се закашля.
Това беше същата група от миналата година, само водачът беше друг. Лизел се питаше защо нито едно от момчетата не бе поело лидерството, но обхождайки лицата им едно след друго, разбра, че нито едно от тях не притежаваше онова, което беше нужно. Те нямаха никакви скрупули относно краденето, но имаха нужда от някой, който да им казва какво да правят. Те обичаха да им се казва, а на Виктор Шемел му харесваше да бъде онзи, който казва. Това беше един удобен микрокосмос.
За момент на Лизел й се прииска Артур Берг да се появи отново. А дали и той нямаше да попадне под водачеството на Шемел? Но това беше без значение. Лизел знаеше само, че Артур Берг нямаше тиранични наклонности, а новият им водач имаше стотици. Миналата година тя беше уверена, че ако се заклещи на някое дърво, Артур щеше да се върне за нея, дори и да твърдеше обратното. Тази година, ако се случеше нещо подобно, Виктор Шемел дори нямаше да си направи труда да погледне назад.
Той стоеше и се взираше в дългурестото момче и недохраненото на вид момиче.
— Значи вие искате да крадете с мен?
Какво имаха да губят? Те кимнаха.
Той пристъпи напред и сграбчи косата на Руди.
— Искам да го чуя.
— Определено — каза Руди, след което ръката, която държеше бретона му, го отблъсна назад.
— А ти?
— Разбира се — побърза да каже Лизел, за да избегне същото отношение.
Виктор се усмихна. Той смачка фаса си, въздъхна дълбоко и се почеса по гърдите.
— И така, господа, и ти моя малка курво, май е време за пазар.
Докато групата се изнизваше един по един, Лизел и Руди се озоваха най-отзад, както обикновено.
— Харесваш ли го? — прошепна Руди.
— А ти?
Руди се замисли за кратко.
— Мисля, че е гадно копеле.
— Аз също.
Момчетата от бандата се поотдалечиха от тях.
— Хайде — рече Руди, — изостанахме.
Първото стопанство беше няколко километра по-нататък. Там ги очакваше голяма изненада. Дърветата, за които предполагаха, че ще бъдат натежели от плод, се оказаха хилави и наранени на вид, а по клоните висяха само по няколко ябълки. В следващата овощна градина положението беше същото. Може би сезонът беше лош или не бяха избрали подходящото време. В края на следобеда, когато плячката беше разпределена, Лизел и Руди получиха една миниатюрна ябълка за двамата. Заграбеното действително беше невероятно малко, но от друга страна Виктор Шемел управляваше бандата си с по-здрава ръка, отколкото можеше да се предполага.
— Какво значи това? — попита Руди, държейки ябълката на дланта си.
Виктор дори не се обърна.
— А на теб на какво ти прилича? — Думите бяха подхвърлени през рамото му.
— На червива ябълка?
— Ето. — Една полуизядена огризка беше запокитената към тях, приземявайки се откъм нахапаната страна в прахта. — Можеш да вземеш и тази.
Руди кипна:
— По дяволите! Не сме вървели десет километра, за да получим една въшлива ябълка, нали, Лизел?