Лизел не отговори.
Тя нямаше достатъчно време, защото Виктор Шемел скочи върху Руди, преди да успее да произнесе и дума. Коленете му притискаха ръцете на Руди, а ръцете му бяха около гърлото му. Разпилените по земята ябълки бяха събрани не от друг, а от самия Анди Шмайкел, по нареждане на Виктор.
— Нараняваш го! — каза Лизел.
— Така ли? — Виктор отново се усмихваше. Тя мразеше тази усмивка.
— Нищо ми няма. — Думите на Руди бяха изстреляни наведнъж, а лицето му беше пламнало от напрежение. От носа му потече кръв. След един продължителен интервал на засилващо се напрежение, Виктор пусна Руди, изправи се и отстъпи безгрижно няколко крачки назад.
— Ставай, момче — каза той и Руди благоразумно се подчини на подканата.
Виктор се приближи нехайно и впи поглед в него. Сетне го тупна леко по ръката и прошепна:
— Ако не искаш тази кръв да се превърне във фонтан, бих те посъветвал да се омиташ оттук. — Той погледна към Лизел. — И вземи малката уличница със себе си.
Никой не помръдна.
— Е, какво чакаш?
Лизел хвана Руди за ръката и те си тръгнаха, но не и преди Руди да се извърне и да изплюе смесица от кръв и слюнка в краката на Виктор Шемел. Това предизвика една последна забележка:
Каквото и да кажем за Виктор Шемел, не можеше да му се отрече, че умееше да чака, и че имаше добра памет. Необходими бяха около пет месеца, за да превърне заканата си във факт.
Рисунки
Ако лятото на 1941 г. издигаше стена около подобните на Руди и Лизел, то се вписваше с боя и моливи в живота на Макс Ванденбург. В най-самотните му мигове в мазето думите започваха да се трупат около него. Виденията прииждаха и се разпадаха, а понякога се измъкваха на куц крак от ръцете му.
По собствените му думи той имаше само ограничен набор от инструменти.
Боядисана книга. Няколко молива.
Ум, пълен с мисли.
И подобно на истински пъзел той сглоби тези неща в едно.
Първоначално Макс смяташе да напише собствената си история.
Идеята му беше да разкаже всичко, което му се беше случило — всичко, което го доведе до мазето на улица „Химел“ — но не това се получи. Изгнаничеството на Маркс произведе нещо съвършено различно. То беше сбор от случайни мисли и той реши да ги съхрани. Те му се струваха верни. Бяха по-истински от писмата, които пишеше на семейството си и на приятеля си Валтер Куглер, знаейки много добре, че никога няма да може да ги изпрати. Осквернените страници на „Mein Kampf“ една след друга се превръщаха в серия от рисунки, обобщаващи според него събитията, които бяха заменили предишния му живот с друг. Някои му отнемаха минути. Други часове. Реши един ден да даде книгата на Лизел, когато стане достатъчно голяма, и когато цялата тази лудост, дай боже, свърши.
От момента, в който изпробва моливите върху първата боядисана страница, той държеше книгата близо до себе си през цялото време. Често, докато спеше, тя беше все още в пръстите му или до главата му.
Един следобед, след обичайните серии от лицеви опори и коремни преси, Макс заспа с гръб о стената на мазето. Когато Лизел слезе долу, тя намери книгата подпряна на крака му и любопитството надделя у нея. Пресегна се, взе я и изчака да види дали ще се размърда. Макс спеше с глава и рамене, опрени на стената. Лизел едва чуваше дишането му, когато отвори книгата наслуки и видя няколко страници…
Уплашена от онова, което видя. Лизел върна книгата ма мястото й, точно където я беше намерила, до крака на Макс.
В този момент я сепна глас:
— Danke schon — каза той и когато проследи дирята на звука, тя видя леко задоволство, изписано върху еврейските му устни.
— Боже мой! — ахна Лизел. — Изплаши ме, Макс.
Той отново потъна в съня си, а момичето повлече тази мисъл подире си по стълбите.
Изплаши ме, Макс.
Свирачът и обувките
През последния месец на лятото и началото на есента животът им продължи по същия модел. Руди полагаше огромни усилия да преживее Хитлеровата младеж, Макс правеше своите лицеви опори и рисунки, а Лизел намираше вестници и пишеше думите си върху стената на мазето.