Важно е също да се отбележи, че всеки модел следва някакъв наклон и рано или късно той ще се прекатури или ще падне от една страница на друга. В този случай доминиращият фактор беше Руди. Или поне Руди и едно наскоро наторено спортно игрище.
В края на октомври всичко си изглеждаше съвсем в реда на нещата. Едно мръсно момче вървеше по улица „Химел“. Семейството му го очакваше да се върне до няколко минути и той вероятно щеше да излъже всички, че се е забавил, защото отрядът му от Хитлеровата младеж е правил допълнителни тренировки на игрището. В такива случаи родителите му обикновено очакваха да придружи лъжите с малко смях. Но днес не стана така.
Днес Руди нямаше настроение нито за смях, нито за лъжи.
Тази сряда, когато Лизел се вгледа по-добре, видя, че Руди Щайнер е без риза. И беше бесен.
— Какво стана? — попита тя, крачейки до него.
Той се обърна и й подаде ризата си.
— Помириши я — каза Руди.
— Какво?
— Да не си глуха? Казах, помириши я.
Лизел се наведе леко напред и подуши неохотно кафявата риза?
— Мили боже! Това да не е…?
Момчето кимна.
— Да, и освен това е по брадичката ми. По брадичката ми! Добре, че не го глътнах!
— Мили боже!
Игрището на Хитлеровата младеж беше току-що наторено. Сетне Руди направи едно колебливо предположение: Мисля, че е говежди тор.
— А този, как му беше името… Дойчер той знаеше ли за това?
— Каза, че не е знаел. Но през цялото време се хилеше.
— Мили боже…!
— Би ли спряла да повтаряш това?!
Онова, от което Руди се нуждаеше в този момент, беше победа. Той беше претърпял пълна загуба при срещата си с Виктор Шемел. Беше понесъл какви ли не унижения в Хитлеровата младеж. Единственото, което искаше сега, беше някакъв малък триумф и беше готов да го получи.
Руди продължи да върви към дома си, но когато стигна до бетонното стъпало, промени решението си, обърна се и тръгна бавно и решително към момичето.
— Знаеш ли какво може да ме утеши? — каза той тихо. Лизел се отдръпна.
— Ако си мислиш, че бих могла… в този ти вид…
Руди изглеждаше разочарован от нея.
— Не, не е това. — Той въздъхна и пристъпи напред. — Имам предвид нещо друго. — След кратък размисъл вдигна глава. — Погледни ме. Аз съм мръсен. Воня на говежди тор или на кучешки лайна, или Бог знае какво, и както обикновено, умирам от глад. — Руди направи пауза. — Нуждая се от някаква победа, Лизел. Честно.
Лизел го разбираше.
Тя дори щеше да се приближи към него, ако не беше вонята.
Кражба.
Трябваше да откраднат нещо.
Не.
Трябваше да откраднат нещо за реванш. Нямаше значение какво. Но това трябваше да стане скоро.
— Този път само ти и аз — предложи Руди. — Никакви Шемеловци и никакви Шмайкеловци. Само ти и аз.
Момичето нямаше да може да устои на изкушението.
Ръцете я сърбяха, пулсът й стана два пъти по-бърз, а на устните й играеше усмивка.
— Звучи добре.
— Значи, решено. — И макар да се опита, Руди не можа да скрие наторената усмивка, която се появи на лицето му. — Утре?
— Утре — кимна Лизел в отговор.
Планът им беше съвършен с едно малко изключение:
Не знаеха откъде да започнат.
За плодове и дума не можеше да става. Руди се отнасяше хладно към лука и картофите и двамата единодушно изключиха втори удар над Ото Щурм и скромния му запас от селскостопански продукти. Да направиш подобно нещо веднъж беше неморално. А да го повториш — направо кощунствено.
— Какво да изберем, по дяволите? — попита Руди.
— Откъде да знам? Идеята все пак беше твоя, нали?
— Това не означава, че не трябва и ти да помислиш малко. Не мога да измислям всичко аз.
— Всъщност, ти не можеш да измислиш дори и едно нещо…
Руди и Лизел вървяха през града и се препираха. Стигайки покрайнините, те видяха първите стопанства и дърветата, които се издигаха като съсухрени статуи. Бяха сиви на цвят и когато погледнаха нагоре към тях, там нямаше нищо друго освен грапави клони и празно небе.
Руди се изплю.
Тръгнаха обратно към Молкинг, подхвърляйки си идеи.
— Какво ще кажеш за фрау Дилер?
— Какво за нея?
— Може би ако кажем едно „хайл Хитлер“ и сетне откраднем нещо, тя ще ни прости.
След като се мотаха по улица „Мюнхен“ в продължение на около час, денят започна да гасне и те бяха на прага да се откажат от начинанието си.