— Безсмислено е — каза Руди. — Пък и сега съм по-гладен, откогато и да било. Умирам от глад, за бога! — След още десетина крачки той се спря и се обърна. — Какво ти става? — Въпросът му беше основателен, защото Лизел бе замръзнала на място, а лицето й изглеждаше така, сякаш току-що бе осъзнала нещо важно.
Как не се беше сетила по-рано?
— Какво има? — Руди започваше да става нетърпелив. — Хайде, Saumensch, кажи ми какво става!
Лизел бе намерила решение на проблема. Можеше ли наистина да направи това, за което си мислеше? Можеше ли да иска да си отмъсти на такъв човек? Можеше ли да презира някого толкова много?
Тя тръгна в противоположната посока. Когато Руди я настигна, момичето забави леко ход със смътната надежда да получи малко просветление. Но вината тъй или иначе беше вече в душата й. И беше влажна. Семето вече се разпукваше в цвете с тъмни листа. Замисли се дали би могла наистина да го направи. На следващото кръстовище тя се спря.
— Знам едно място.
Пресякоха реката и тръгнаха нагоре по хълма.
Докато вървяха по Гранде Щрасе, те се любуваха на великолепните къщи. Входните врати блестяха от лак, а покритите с керемиди покриви изглеждаха като съвършено вчесани перуки. Стените и прозорците бяха красиво боядисани, а комините сякаш издишаха пръстени от пушек.
В един момент Руди се спря.
— Къщата на кмета?
Лизел кимна сериозно. Пауза.
— Те уволниха мама.
Докато се прокрадваха към къщата, Руди я попита как, за бога, ще влязат вътре, но Лизел знаеше.
— Вътрешна информация — отвърна тя. — Вътрешна… — Но когато вече можеха да видят прозореца на библиотеката в далечния край на къщата, там я очакваше изненада. Прозорецът беше затворен?
— Е? — попита Руди.
Лизел се завъртя бавно и потегли обратно.
— Няма да е днес — рече тя. Руди се изсмя.
— Знаех си. — Той я настигна. — Знаех си, че не може да се очаква друго от един мръсен Saumensch като теб.
— Би ли млъкнал? — каза Лизел и ускори още повече крачка, без да обръща внимание на коментарите на Руди. — Трябва просто да изчакаме правилния момент. — Вътрешно тя пренебрегна лекото облекчение, което почувства при вида на затворения прозорец. И освен това се сгълча сама. „Защо, Лизел? — запита се тя. — Защо трябваше да избухваш, когато уволниха мама? Защо не си държа устата затворена? Изглежда, че след твоите викове и крясъци съпругата на кмета вече е изцяло нов човек. Тя навярно се е оправила и вече се е взела в ръце. Може би вече никога няма да потръпва в тази къща и прозорецът ще остане затворен завинаги… Ти глупав, Saumensch“
Следващата седмица, обаче, при петото им посещение в горната част на Молкинг, шансът се откри.
Прозорецът беше отворен, вдишвайки ивица въздух.
Това бе всичко, което им беше нужно.
Първи го видя Руди. Спря се на място и потупа Лизел по ребрата с опакото на дланта си.
— Този прозорец — прошепна той — отворен ли е? — Нетърпението в гласа му беше като ръка, която задържа Лизел за рамото.
— Jawohl — отговори тя. — Разбира се.
И как започна да бие сърцето й!
При всеки от предишните случаи, когато намираха прозореца здраво затворен, външното разочарование на Лизел бе маскирало ожесточено облекчение. Щеше ли да има смелостта да влезе в тази къща? И за какво и заради кого всъщност се канеше да влезе? Заради Руди? За да намери някаква храна.
Не, отвратителната истина беше друга.
Тя не се интересуваше от никаква храна. Руди, колкото и да не искаше да си го признае, беше на второ място в плана й. Онова, което искаше, беше книгата. „Свирачът“. Мисълта тя да й бъде подарена от една самотна, жалка и стара жена беше непоносима за нея. Открадването й, от друга страна, изглеждаше малко по-приемливо. Открадването й, по една перверзна логика, означаваше да си я спечели.
Светлината вътре променяше нюанса си.
Двамата гравитираха около безупречната огромна къща.
Мислите шумоляха в умовете им.
— Гладна ли си? — попита Руди.
— Умирам от глад — отвърна Лизел, мислейки си, разбира се, за книгата.
— Виж… някой току-що запали осветлението на горния етаж.
— Видях.
— Все още ли си гладна, Saumensch?