Те се засмяха неспокойно и започнаха да спорят вяло кой трябва да влезе и кой да стои на пост. Понеже беше мъжът в операцията, Руди смяташе, че на него се пада ролята на агресор, но от друга страна Лизел очевидно познаваше къщата много по-добре отвътре и знаеше какво има от другата страна на прозореца.
— Аз трябва да бъда — рече тя.
Лизел затвори очи. Здраво.
Застави се да си спомни как изглеждат кметът и съпругата му. Видя как нарастваше приятелство й с Илза Херман и се погрижи да го ритне през глезените и да го остави встрани от пътя. Това свърши работа. Тя ги ненавиждаше.
Огледаха улицата и прекосиха безшумно двора.
Сега стояха свити под отрязъка в прозореца на приземния стаж и чуваха звука от дишането си.
— Хайде — каза Руди, — дай ми обувките си. Така ще бъдеш по-тиха. — Без да се оплаква, Лизел развърза протритите си черни връзки и остави обувките си на земята. Сетне се изправи и Руди предпазливо отвори прозореца, толкова колкото да има място да се мине. Звукът, който се чу отгоре, приличаше на ниско прелитащ самолет.
Лизел се покатери на перваза и се вмъкна вътре. Скоро разбра, че събуването на обувките е било чудесна идея, защото приземяването й на дървения под се оказа много по-шумно, отколкото бе очаквала. Болката от съприкосновението й с дъските се надигна и стигна до ръба на чорапите й.
Стаята си беше същата.
В прашния сумрак Лизел прогони чувството на носталгия.
Сетне припълзя напред, давайки време на очите си да свикнат с тъмнината.
— Какво става? — прошепна Руди хрипливо отвън, но тя му даде знак с ръка, който означаваше Halt’s Maul. Тихо!
— Храната — напомни й той. — Намери храна. И цигари, ако можеш.
Но цигарите и храната бяха последните неща, за които си мислеше. Тя беше у дома, в библиотеката на кмета, сред книги от всякакъв род и цвят, със златни и сребърни заглавия. Усещаше миризмата на страниците. Почти долавяше вкуса на думите, които бяха струпани на купчини около нея. Краката й я поведоха към стената вдясно. Знаеше точното място на книгата, която искаше, но когато стигна там, „Свирачът“ го нямаше и в редицата от книги имаше малък луфт.
Отгоре се чуха стъпки.
— Светлината! — прошепна Руди. Думите се промушиха през отворения прозорец. — Изгасна!
— Scheisse.
— Слизат долу!
Сетне настъпи един гигантски момент, вечност, в която Лизел взе мигновено решение. Очите й обходиха стаята и тя видя „Свирачът“ да лежи търпеливо върху писалището на кмета.
— Побързай — предупреди я Руди.
Но Лизел спокойно и решително тръгна към бюрото, взе книгата и се прокрадна предпазливо към прозореца. Провря се с главата напред и успя да скочи на крака, усещайки болката отново, този път в глезените си.
— Хайде — умоляваше я Руди. — Тичай, тичай. Schnell!
След като завиха зад ъгъла и стигнаха до реката при улица „Мюнхен“, тя се спря, за да успокои дишането си. Тялото й беше свито по средата, въздухът бе замръзнал в устата й, а сърцето звънтеше в ушите й.
Руди бе в същото състояние. Когато погледна към нея, видя книгата под мишницата й. Опита се да заговори:
— Каква е… — бореше се той с думите — тази книга?
Мракът вече се спускаше не на шега. Все още задъхана, Лизел усещаше как въздухът се размразява в гърлото й.
— Това беше всичко, което намерих.
За неин лош късмет Руди долови уханието на лъжата. Той вдигна глава и й каза онова, в което изобщо не се съмняваше:
— Ти не отиде там да търсиш храна, нали? И се сдоби с онова, което искаше…
Лизел се изправи и й прималя при следващата й мисъл.
Обувките!
Тя погледна краката на Руди, сетне ръцете му и накрая земята наоколо.
— Какво? — попита той. — Какво има?
— Saukerl — обвинително просъска момичето. — Къде са ми обувките?
Лицето на Руди пребледня, което разсея всякакво съмнение за тяхното местонахождение.
— Те останаха при къщата — каза тя, — нали?
Руди се огледа отчаяно, молейки се против всякаква логика да ги е взел със себе си. Представи си как ги грабва от земята, пожелавайки си това да е истина, но обувките ги нямаше. Те лежаха безполезно или по-точно изобличително до стената на кметската къща на Гранде Щрасе №8.
— Dummkompf! — сгълча се сам Руди и се плесна по ухото. Той погледна засрамено надолу към мрачната гледка, която представляваше Лизел по чорапи. — Идиот! — Не му беше нужно много време, за да реши, че трябва да поправи грешката си. — Почакай тук — каза той и побягна към ъгъла на улицата.