— Гледай да не те хванат — извика Лизел подире му, но той не я чу.
Минутите натежаха, докато го нямаше.
Вече беше паднал пълен мрак и Лизел беше сигурна, че когато се прибере у дома, я очаква един здрав Watschen.
— Побързай! — шепнеше тя, но Руди така и не се появяваше. Представи си звука на полицейска сирена, която надаваше вой и сетне се проточваше като размотано кълбо.
Все още нищо.
Видя го, едва когато се върна при кръстовището на двете улици, където тя стоеше по влажните си мръсни чорапи. Тържествуващото лице на Руди беше гордо вдигнато, докато подтичваше право към нея. Зъбите му бяха стиснати в крива усмивка, а обувките висяха в ръцете му.
— Едва не ме убиха — рече той, — но успях.
Щом прекосиха реката, Руди подаде обувките на Лизел и тя ги хвърли на земята.
Сетне седна да се обуе и вдигна глава към най-добрия си приятел.
— Danke — каза тя. — Благодаря.
Руди се поклони.
— За мен беше удоволствие. — После се опита да постигне малко повече: — Предполагам, че няма да има полза, ако поискам да получа целувка за това?
— За това, че си ми донесъл обувките, които сам забрави?
— Така да бъде. — Руди вдигна примирено ръце и продължи да говори, докато вървяха, а Лизел направи съсредоточено усилие да не му обръща внимание. Чу само последните му думи: — … Вероятно нямаше да искам да те целуна и без това — особено като се има предвид, че дъхът ти може да е като миризмата на обувките ти.
— Отвращаваш ме — съобщи му тя, надявайки се, че той не е видял леката усмивка, която трепна на устните й.
Докато вървяха по улица „Химел“, Руди успя да докопа книгата. Под светлината на уличната лампа той прочете заглавието и се зачуди за какво се разказва.
Унесена в мисли, Лизел отговори на неизречения му въпрос:
— Става дума за един убиец.
— И това ли е всичко?
— Има също и един полицай, който се опитва да го залови.
Руди и я върна и каза:
— Като стана дума за това, мисля си, че и двамата ще си изпатим доста заради тази книга, като се приберем вкъщи. Особено ти.
— Защо аз?
— Ами нали се сещаш… заради майка ти.
— Какво за нея? — Лизел очевидно изповядваше идеята, че когато си част от едно семейство, можеш да хленчиш, да се оплакваш и да критикуваш другите членове на семейството си, но това право е изключително твое и не трябва да допускаш други хора да го правят. Ако някой все пак се опиташе, редно беше да покажеш своята лоялност. — Какво не и е наред на нея?
Руди даде заден ход:
— Извинявай, Saumensch. Не исках да те обидя.
Дори в тъмнината на нощта Лизел виждаше, че Руди расте. Лицето му се издължаваше. Русият му перчем съвсем леко потъмняваше и чертите му като че ли се променяха. Но имаше едно нещо, което никога нямаше да се промени. Човек не можеше да му е ядосан за дълго.
— Ще имате ли нещо хубаво за вечеря днес? — попита той.
— Съмнявам се.
— Аз също. Жалко, че не можем да ядем книги. Артур Берг беше казал нещо такова веднъж. Помниш ли?
Те се припомниха добрите стари дни, докато вървяха надолу по улицата, а междувременно Лизел поглеждаше крадешком към „Свирачът“, към сивата му корица и щампосаното черно заглавие.
Преди да се приберат по домовете си, Руди се спря за момент и каза:
— Довиждане, Saumensch. — И сетне се засмя. — Довиждане, крадецо на книги. Това беше първият път, когато Лизел бе дамгосана с тази титла и тя не можа да скрие факта, че й харесва. Както знаем и вие, и аз, тя бе крала книги и преди, но в късния октомври на 1941 г. статутът й бе потвърден. През тази нощ Лизел Мемингер официално стана крадецът на книги.
Три прояви на глупост
от страна на Руди Щайнер
Проблемът при първата проява на глупост от страна на Руди беше лакомията. Това се случи в един типичен мрачен следобед в средата на ноември 1941 г.