По-голямата част от перчема му беше накълцана с ножа, но след всяко рязване оставаха по няколко упорити косъма, които бяха отскубвани с ръка. Всеки път Руди трепваше, а посиненото му око пулсираше и в областта на ребрата му припламваше болка.
— Двайсети април 1889 г.! — каза Франц поучително, след което отведе тайфата си, а тълпата се разпръсна, оставяйки Лизел, Томи и Кристина с техния приятел.
Руди лежеше тихо на земята сред надигащата се влага.
Сега остава да опишем само глупава постъпка номер три — бягствата от сбирките на Хитлеровата младеж.
Руди не престана да ги посещава веднага, само за да покаже на Дойчер, че не се страхува от него, но след още няколко седмици изцяло прекрати участието си в тях.
Натъкмен гордо в униформата си, той се отдалечаваше от улица „Химел“ в компанията на верния си поданик Томи.
Вместо да ходят на сбирките на Хитлеровата младеж обаче, те излизаха от града, вървяха покрай брега на река Ампер, прескачаха камъни и прекатурваха огромни скали във водата, в повечето случаи без никаква полза. Всеки път Руди се стараеше да изцапа униформата си в достатъчна степен, така че да заблуди майка си, поне до пристигането на първото писмо. Тогава чу очаквания заплашителен вик от кухнята.
Родителите му най-напред опитаха с молба. Той не склони.
Сетне започнаха да го молят. Руди отказа.
В крайна сметка възможността да постъпи в друг отряд помогна на Руди да вземе решение в правилната посока. И добре че стана така, защото ако той не се появеше скоро на сбирките, семейство Щайнер със сигурност щяха да пострадат заради твърдоглавия си син. По-големият му брат Курт попита дали Руди може да бъде приет в дивизията „Флигер“, в която момчетата изучаваха тайните на самолетостроенето и летенето. През по-голямата част от времето си те моделираха самолети и там нямаше никакъв Франц Дойчер. Руди прие и Томи го последва. Това беше единственият случай в живота му, когато идиотското му поведение донесе благотворни резултати.
В новия отряд, когато за пореден път му задаваха прословутия въпрос за рождения ден на Хитлер, Руди се усмихваше и отговаряше „20 април 1889 г.“, а след това се навеждаше към Томи и прошепваше в ухото му рождената дата на Бетовен, на Моцарт или на Щраус. Те учеха за композиторите в училище, където въпреки очевидната си глупост Руди блестеше сред останалите.
Плаващата книга (част II)
В началото на декември Руди Щайнер най-накрая извоюва победа, макар и не по присъщия за него начин.
Беше студен ден, но много тих. Всеки момент можеше да завали сняг.
След училище Руди и Лизел се отбиха в ателието на Алекс Щайнер и докато вървяха към вкъщи, видяха стария приятел на Руди Франц Дойчер да се появява иззад ъгъла. Лизел, както обикновено през тези дни, носеше „Свирачът“. Приятно й беше да усеща книгата в ръката си. Гладкото й гръбче или може би грубите ръбове на хартията. Всъщност тя го видя първа и го посочи с ръка.
— Виж.
Дойчер вървеше към тях с големи крачки в компанията на друг лидер от Хитлеровата младеж.
Руди се сви вътре в себе си. Опипа все още неоздравялото си око.
— Не и този път. — Той обходи улиците с поглед. — Ако минем покрай църквата, след това ще можем да тръгнем по реката и така да се измъкнем.
Без да каже нито дума, Лизел го последва и те успешно избегнаха мъчителя на Руди, като налетяха директно на друг.
В началото всичко изглеждаше наред.
Момчетата, които минаваха по моста и пушеха цигари, можеха да бъдат кои ли не, а когато двете групи се разпознаха, беше вече твърде късно да се върнат обратно.
— О, не, видяха ни.
Виктор Шемел се усмихваше.
И заговори много приятелски. Което можеше да означава само, че е по-опасен от всякога.
— Виж ти, и ако това не е Руди Щайнер и неговата малка курва. — Той ги пресрещна галантно и грабна „Свирачът“ от ръцете на Лизел. — Какво четем?
— Това е между нас — опита се да го вразуми Руди. — Няма нищо общо с нея. Хайде, върни й я.
— „Свирачът“? — Този път той се обърна към Лизел. — Добра ли е?
Лизел се поизкашля преди да заговори.
— Не е лоша. — Но за неин лош късмет се издаде. Очите й бяха тревожни. Тя усети момента, в който Виктор Шемел установи, че книгата й е много скъпа.
— Ето какво ще ти кажа — рече той. — Срещу петдесет марки можеш да си я получиш обратно.