Всъщност в момента се чувствам доста предразположена да ви разкажа за мен, мен, мен. За моите странствания и за онова, което видях през 1942 година. От друга страна вие сте човешко същество и би трябвало да разбирате добре нечия маниакална обсебеност. Истината е, че има определена причина, поради която искам да ви разкажа какво видях в онези дни. Много от тогавашните събития щяха да имат конкретни последствия за Лизел Мемингер. Те приближиха войната до улица „Химел“ и ме увлякоха в едно шеметно пътуване.
Несъмнено трябваше да направя няколко обиколки на Полша, Русия и Африка и след това обратно. Вие сигурно ще кажете, че аз си правя обиколките независимо от годината, но човешката раса понякога обича да натисне малко педала. В такива случаи продукцията от тела и излитащи души се увеличава. Няколко бомби обикновено вършат работа в това отношение. Същото важи за няколко газови камери или непринудения разговор на далечни оръдия. Ако нито едно от тези неща не помогне, в най-добрия случай хората остават без средства за съществуване и тогава аз виждам бездомните навсякъде. Те често вървят подире ми, докато се скитам по улиците на изтерзаните градове. Молят ме да ги взема с мен и не разбират, че и без това съм прекалено заета. „И вашето време ще дойде“, уверявам ги аз и се опитвам да не поглеждам назад. Понякога ми се иска да им кажа нещо от рода на „Не виждате ли, че чинията ми и без това е препълнена вече?“, но не го правя. Оплаквам се мислено и продължавам да си върша работата, знаейки, че през някои години човешките души и тела не се прибавят. Те се умножават.
Мога да продължа, но реших, че три примера са достатъчни засега. Тези три примера, ако не друго, ще породят пепелявия вкус в устата ви, който дефинира моето съществуване през тази година.
Толкова много човешки същества.
Толкова много цветове.
Те продължават да се преливат в мен. Безпокоят паметта ми. Виждам техните високи купчини, всичките струпани един връз друг. Там има въздух с пластмасов оттенък, хоризонт с цвят на засъхващ туткал. Там има небеса, произведени от хората, пробити и капещи, там има меки въгленови облаци, пулсиращи като черни сърца.
И след това.
Там има смърт.
Която си проправя път сред всичко това.
На повърхността — спокойна, невъзмутима.
Отдолу — обезсилена, окаяна и злочеста.
Откровено казано (знам, че твърде много се оплаквам), по онова време аз все още се възстановявах след онова, което Сталин направи в Русия. Така наречената втора революция — избиването на собствения му народ.
Сетне дойде Хитлер.
Казват, че войната е най-добрият приятел на смъртта, но аз ще ви предложа една различна гледна точка. За мен войната е като новият шеф, който очаква невъзможното. Той стои до рамото ти и повтаря непрестанно: „Направи го, направи го.“ Ти работиш още по-усилено. И свършваш работата. Шефът, обаче, не ти благодари. Той иска още.
Често се опитвам да си спомня и разпилените късчета красота. Тършувам из моите библиотеки с различни истории.
Всъщност в момента протягам ръка към една от тях.
Мисля, че вие вече знаете половината от нея и ако дойдете с мен, аз ще ви разкажа останалото. Ще ви разкажа втората половина от историята на крадеца на книги.
Без да го съзнава, тя очаква толкова много неща, за които вече ви загатнах преди минута, но тя очаква и вас.
Тя носи сняг долу в мазето, което е избрала от всички други възможни места.
Няколко шепи замръзнала вода могат да накарат всекиго да се усмихне, но не могат да го накарат да забрави. Ето тя идва.
Снежният човек
За Лизел Мемингер ранните фази на 1942 г. можеха да бъдат обобщени така:
Тя стана на тринайсет години. Гърдите й още бяха плоски. Сърцето й още не беше кървило. Младият мъж от мазето сега беше в леглото й.