Имаше различни мнения, но Роза Хуберман твърдеше, че семената са били посети още миналата Коледа.
24 декември беше гладен и студен, но това си имаше и добра страна — нямаше дълги посещения. Ханс Младши едновременно стреляше по руснаците и продължаваше бойкота спрямо семейството си. Труди успя да се отбие в седмицата преди Коледа само за няколко часа. Сетне трябваше да замине със семейството, в което беше прислужница. Празник за една много различна класа в Германия.
На Бъдни вечер Лизел донесе подарък на Макс, който се състоеше от две шепи сняг.
— Затвори очи — каза тя. — Протегни ръцете си. — Когато снегът се озова в шепите му, Макс потръпна и се засмя, но не отвори очи. Той само близна бързо снега, оставяйки го да се стопи върху устните му.
— Това днешната синоптична прогноза ли е?
Лизел стоеше до него.
Тя докосна нежно ръката му.
Макс поднесе още веднъж снега до устата си.
— Благодаря ти, Лизел — каза той.
Това беше началото на най-грандиозната Коледа. Никаква храна. Никакви подаръци. Но имаше снежен човек в мазето.
След като донесе първите шепи сняг, Лизел провери дали има някой навън и след това продължи да носи още, използвайки за целта вече тенджери и кофи. Тя ги пълнеше със снега и леда, покрили тази малка ивица от света, която носеше името улица „Химел“. След като ги натъпчеше догоре, ги понасяше към мазето.
Ако трябва да бъдем честни, тя първа хвърли снежна топка по Макс и получи отговор по корема си. Макс даже замери и Ханс Хуберман, който слизаше по стълбите към мазето.
— Arschloch! — извика татко. — Лизел, дай ми този сняг. По-добре цяла кофа! — В продължение на няколко минути те забравиха за всичко. Нямаше вече викове и крясъци, но не можеха да сдържат малките късчета смях. Те бяха само човешки същества, които си играеха със снега — в къщата.
Сетне татко погледна пълните със сняг тенджери.
— Какво ще правим с останалото?
— Снежен човек — отговори Лизел. — Трябва да направим снежен човек.
Татко извика на Роза.
Отгоре дойде познатият далечен глас:
— Какво има пък сега, Saukerl?
— Ще дойдеш ли тук долу?
Когато жена му се появи, Ханс Хуберман рискува живота си, хвърляйки по нея най-съвършената снежна топка, която някога е била правена. След като мина на косъм от нея, тя се разби в стената и мама имаше повод дълго да ругае, без да си поеме дъх. Като се поуспокои, Роза слезе долу и им помогна. Дори донесе копчета за очите и носа и някаква връв за усмивката на снежния човек. Бяха осигурени даже шал и шапка за шейсетсантиметровия човек от сняг.
— Дребосък — каза Макс.
— Какво ще правим, като се разтопи? — попита Лизел.
Роза имаше отговор:
— Ще го избършем с парцал, Saumensch, при това бързо.
Татко не беше съгласен:
— Няма да се разтопи. — Той разтри ръцете си и духна в тях. — Тук е ужасно студено.
Той действително се разтопи, но някъде във всеки един от тях, този снежен човек все още стоеше изправен. И вероятно беше последното нещо, което бяха видели в ума си през тази коледна вечер, преди да заспят. В ушите им имаше акордеон, в очите им снежен човек, а в ума на Лизел бяха и последните думи на Макс, преди да я остави край огъня.
За лош късмет тази нощ предизвести, че здравето на Макс се влошава сериозно. Първоначалните симптоми бяха съвсем невинни и обикновени. Постоянно усещане за студ. Несигурни ръце. Все по-чести видения на боксови мачове с фюрера. Едва когато установи, че не може да се стопли дори след сериите лицеви опори и коремни преси, Макс наистина започна да се тревожи. Колкото и близко до огъня да седеше, не се чувстваше добре. Ден след ден, все по-често се препъваше под собственото си тегло. Тренировъчният му режим бе нарушен и накрая съвсем се разпадна. Вместо да се упражнява, той лежеше, опрял буза в навъсения циментов под на мазето.
През януари Макс все още се държеше, но в началото на февруари вече беше в окаяно състояние. Мъчеше се да стои буден край огъня, но вместо това се унасяше и спеше до сутринта. Устата му се изкриви, а скулите му започнаха да отичат. Когато го питаха как е, отговаряше, че е добре.