В средата на февруари, няколко дни преди Лизел да навърши тринайсет, той дойде при огнището на прага на истински колапс. Едва не падна в огъня.
— Ханс — прошепна Макс с вцепенено лице. Краката му се подгънаха и главата му се удари в корпуса на акордеона.
Една дървена лъжица падна в супата и миг по-късно Роза Хуберман беше до него. Тя хвана главата му и извика към Лизел:
— Недей просто да стоиш там, а бягай за още одеяла. Отнеси ги при леглото си. А ти! — Беше ред на татко. — Помогни ми да го вдигнем и да го отнесем в стаята на Лизел. Schnell!
Лицето на татко беше изопнато от безпокойство. Сивите му очи сякаш иззвънтяха и той го взе на ръце сам. Макс беше лек като дете.
— Не можем ли да го оставим тук, в нашето легло?
Роза вече бе помислила за това.
— Не, трябва да държим тези пердета дръпнати през деня, защото иначе ще изглежда подозрително.
— Права си. — Ханс го изнесе от стаята.
Лизел гледаше с одеялата в ръце.
Отпуснатите крака и увисналата коса в коридора. Едната му обувка я нямаше.
— Върви.
Мама ги следваше най-отзад с типичната си клатушкаща се походка.
Когато Макс беше в леглото, върху него бяха струпани одеяла, подпъхнати под тялото му.
— Мамо?
Лизел не намери сили да каже нищо повече.
— Какво? — Кокът на Роза Хуберман бе стегнат достатъчно здраво, за да я ужасява, макар да беше обърната с гръб. И той като че ли стана още по-стегнат, когато тя повтори въпроса си: — Какво, Лизел?
Момичето пристъпи напред, страхувайки се от отговора.
— Той жив ли е?
Кокът кимна.
Сетне Роза се обърна и каза нещо с голяма увереност:
— Чуй ме добре, Лизел. Аз не взех този човек в дома си, за да го гледам как умира? Разбра ли?
Лизел кимна.
— А сега върви.
В коридора, татко я прегърна.
Тя неистово се нуждаеше от това.
По-късно през нощта тя чу Ханс и Роза да разговарят. Роза й нареди да спи в тяхната стая и тя лежеше до леглото им на пода, върху матрака, който бяха домъкнали от мазето. (Безпокояха се да не би той да е заразен, но стигнаха до заключението, че подобни тревоги са безпочвени. Това, от което страдаше Макс, не беше вирус, и затова те го довлякоха и смениха чаршафа му.)
Предполагайки, че момичето е заспало, мама изказа мнението си.
— Този проклет снежен човек — прошепна тя. — Обзалагам се, че всичко започна с него — да си играем със сняг и лед в този студ там долу.
Татко гледаше по-философски на нещата:
— Роза, всичко започна с Адолф. — Той се надигна. — Трябва да го наглеждаме.
През тази нощ Макс беше посетен седем пъти.
На сутринта Лизел донесе от мазето неговия скицник и го сложи на нощната масичка. Тя се чувстваше ужасно заради това, че миналата година бе надникнала в него и този път, от уважение, го държеше здраво затворен.
Когато татко влезе, Лизел не се обърна с лице към него, а заговори над Макс Ванденбург, гледайки към стената.
— Защо трябваше да донеса всичкия този сняг долу? — попита тя. — Всичко започна от него, нали, татко? — Момичето сключи пръсти като за молитва. — Защо трябваше да правя този снежен човек?
За негова чест, татко беше категоричен:
— Лизел — каза той, — ти трябваше да направиш този снежен човек.
Часове наред тя седеше до него, докато той трепереше и спеше.
— Не умирай — шепнеше тя. — Моля те, Макс, не умирай.
Той беше вторият снежен човек, когото виждаше да се топи пред очите й, но този път беше различно. Това беше парадокс.
Колкото по-студен ставаше Макс, толкова повече се топеше.
Тринайсет подаръка
Макс като че ли се завърна отново.
Перата се превърнаха в клонки. Гладкото лице стана грубовато. Доказателството, от което тя се нуждаеше, беше там. Той беше жив.
Първите няколко дни тя седеше и му говореше. На рождения си ден му каза, че на кухненската маса ги очаква голяма торта, стига само да се събуди.