Но Макс не се събуди.
Освен това нямаше и торта.
На петия ден настъпи голямо вълнение, когато Макс отвори очите си, макар и само за няколко секунди. Онова, което най-напред видя (отблизо гледката вероятно е била доста плашеща) беше Роза Хуберман, която буквално изсипа един черпак супа в устата му.
— Гълтай — посъветва го тя. — Не мисли. Просто гълтай. — Веднага щом тя остави купата, Лизел се опита да види лицето му, но гърбът на мама й попречи.
— Буден ли е вече?
Когато се обърна, Роза нямаше нужда да отговаря.
След по-малко от седмица Макс се събуди отново и този път в стаята бяха Лизел и татко. Те и двамата гледаха тялото в леглото когато се чу тихо стенание. Татко се наведе рязко напред, като едва не падна от стола.
— Боже! — ахна Лизел. — Стой буден, Макс, стой буден.
Той я погледна за кратко, но не я позна. Очите му я изучаваха сякаш беше някаква загадка. Сетне се затвориха отново.
— Татко, какво стана?
Татко се облегна обратно на стола си.
По-късно той предложи тя да му почете.
— Хайде, Лизел, ти четеш толкова добре напоследък — макар да е загадка за всички нас, откъде дойде тази книга.
— Казах ти, татко. Една от монахините в училище ми я даде.
Татко вдигна ръце в знак на привиден протест.
— Знам, знам — каза Ханс Хуберман и въздъхна дълбоко — Само… — той внимателно избираше думите си, — гледай да не те хванат. — И това беше казано от човек, който беше откраднал евреин.
От този ден насетне Лизел четеше на Макс „Свирачът“, докато той лежеше в леглото й. Единственото неудобство беше, че се налагаше да прескача цели глави, защото много от страниците бяха залепнали. Книгата все още не бе изсъхнала напълно. Въпреки това тя продължаваше нататък, докато прочете близо три четвърти от книгата, която беше общо 396 страници.
Що се отнася до външния свят, щом свършеше училище Лизел се втурваше към къщи с надеждата, че Макс се е почувствал по-добре.
— Събуди ли се? Яде ли нещо?
— Бягай навън — молеше я мама. — Ще ми докараш язвена криза с толкова много приказки. Хайде, върви да играеш футбол, за бога!
— Да, мамо. — Лизел се канеше да отвори вратата. — Но нали ще дойдеш да ме вземеш, ако той се събуди? Просто измисли нещо. Започни да крещиш, все едно съм направила някаква пакост. Или да ме ругаеш. Всеки ще се хване на тази въдица, не се тревожи.
Дори Роза се усмихна при тези думи. Тя сложи юмруци на кръста си и обясни на Лизел, че все още не е достатъчно голяма да избегне един хубав Watschen за тези думи.
— И да отбележиш гол — заплаши я Роза — или изобщо не се прибирай вкъщи.
— Разбира се, мамо.
— И даже нека бъдат два, Saumensch!
— Да, мамо.
— И спри да ми отговаряш!
Лизел се замисли, но сетне хукна навън, за да се изправи срещу Руди на хлъзгавата кална улица.
— Крайно време беше, Arschgrobbler — поздрави я той по обичайния начин, докато се бореха за топката. — Къде се губи досега?
Половин час по-късно, когато топката беше спукана под колелата на една от рядко минаващите по улица „Химел“ коли, Лизел намери първия си подарък за Макс Ванденбург. След като решиха, че е непоправимо смачкана, всички деца си тръгнаха към вкъщи възмутени, зарязвайки топката да се клатушка върху студената изкорубена улица. Руди и Лизел останаха наведени над останките й. На едно място върху повърхността й зееше дупка, подобна на отворена уста.
— Искаш ли я? — попита Лизел.
Руди сви рамене.
— Както да правя с този разпльокан боклук? Не виждам никакъв начин да бъде напомпана.
— Искаш ли я или не?
— Не, благодаря. — Руди я бутна предпазливо с обувката си, сякаш топката беше умряло животно. Или животно, което може да е умряло.