Когато приятелят й си тръгна към вкъщи, Лизел взе топката и я мушна под мишница. Малко по-късно го чу да вика:
— Хей, Saumensch. — Тя чакаше. — Saumensch!
Най-накрая Лизел благоволи да му отговори:
— Какво?
— Тук имам един велосипед без колела, ако го искаш.
— Задръж си го.
От мястото на улицата, където се намираше, последното нещо, което тя чу, бе смеха на този Saukerl Руди Щайнер.
Когато се прибра вкъщи, Лизел тръгна към стаята си, влезе и сложи топката на края на леглото.
— Съжалявам — рече тя, — не е много, но когато се събудиш, ще ти разкажа всичко за нея. Ще ти разкажа за този най-сив следобед, за колата без запалени фарове, която мина право през топката. За мъжа, който слезе от нея и ни се развика. А след това поиска да го упътим. Представяш ли какво нахалство…
„Събуди се!“ искаше да изкрещи тя.
Или да го раздруса.
Но не направи нито едното, нито другото.
Лизел просто гледаше топката и смачканата й олющена кожа. Това беше първият от бъдещите й многобройни подаръци.
Футболната топка й беше дала идея.
Където и да се мотаеше след училище, Лизел беше нащрек за разни захвърлени неща, които можеха да имат стойност за един умиращ човек. В началото се питаше какъв е смисълът на това. Как можеше нещо толкова незначително да донесе утеха на някого? Панделка в канавка. Шишарка на улицата. Копче, търкулнато до стената на класната стая. Кръгъл плосък камък от реката. Ако не друго, тези неща показваха, че тя държи на него и с тях щяха да имат за какво да си приказват, когато той се събудеше.
Когато беше сама, Лизел водеше тези разговори мислено.
— Какви са тези неща? — питаше той. — Какви са всички тези боклуци?
— Боклуци? — В ума си тя седеше на края на леглото. — Това не са боклуци, Макс. Тези неща те накараха да се събудиш.
Перото беше красиво и го беше намерила, хванато в капан в пантите на вратата на църквата, която се издигаше на улица „Мюнхен“. То стърчеше разкривено навън и Лизел побърза да го спаси. Ресничките от лявата му страна бяха нормални, но от дясната бяха станали на назъбени триъгълници. Няма друг начин, по който да бъде описано.
Вестникът дойде от студените дълбини на една боклукчийска кофа, а опаковката от бонбони беше гладка и избледняла. Лизел я намери близо до училището и я вдигна към светлината. Върху нея се мъдреше колажа на отпечатък от обувка.
След това облакът.
В края на февруари тя стоеше на улица „Мюнхен“ и гледаше как един самотен гигантски облак лети над хълмовете като бяло чудовище. Сетне той се спусна от планините. Слънцето се скри и на негово място остана бял звяр със сиво сърце, който наблюдаваше града.
— Би ли погледнал това? — каза тя на татко.
Ханс вдигна глава и каза това, което смяташе, че е очевидно.
— Ти трябва да го дадеш на Макс, Лизел. Виж дали можеш да го оставиш на нощната масичка заедно с другите неща.
В погледа на момичето се четеше подозрение, че татко е полудял.
— Но как? — попита тя.
Той почука леко главата й с кокалчетата на ръката си.
— Запомни го. И след това го напиши, за да му го дадеш.
— … Той беше като голям бял звяр — разказваше тя при следващото си бдение край леглото му — и дойде от планините.
Когато изречението беше завършено с няколко корекции и допълнения, Лизел реши, че вече е готово. Представи си как видението на облака минава от нейната ръка в неговата през одеялата и след това го написа върху парче хартия, което сложи под камъка.
Войникът беше погребан в пръстта недалече от къщата на Томи Мюлер. Той беше изподраскан и деформиран, но за Лизел точно това беше основното му достойнство. Макар и наранен, той все още можеше да стои прав.
Листът беше кленов и тя го намери в училище в стаичката за метли сред кофите и бърсалките за прах. Вратата беше леко открехната. Листът беше изсъхнал и корав, като препечен хляб, а върху ципата му имаше хълмове и равнини. Той по някакъв начин бе влетял в училищния коридор и оттам в стаята с метлите. Приличаше на половин звезда с дръжка. Лизел протегна ръка и го завъртя в пръстите си.