Този път Руди беше много по-ентусиазиран той да се заеме с проникването в къщата.
— Днес е мой ред — кача момчето, докато пръстите им замръзваха върху дръжките на колелетата.
Лизел прехвърли бързо в ума си опасностите.
— Може би не трябва да го правиш, Руди. Там навсякъде има какви ли не вещи. И е тъмно. Няма начин идиот като теб да не се спъне в нещо.
— Много ти благодаря. — Когато беше в подобно настроение, Руди не беше склонен да се вслушва в ничие мнение.
— Освен това трябва да скочиш много от високо?
— Да не искаш да кажеш, че не мога да го направя?
Лизел се изправи на педалите.
— Не, изобщо не твърдя такова нещо.
Те минаха по моста и започнаха да лъкатушат нагоре по хълма към Гранде Щрасе. Прозорецът беше отворен.
Както и предишния път, първо огледаха къщата. Виждаха смътно вътрешността на долния стаж, където имаше запалена лампа и предположиха, че това е кухнята. Някаква сянка се движеше напред-назад.
— Просто ще направим няколко обиколки — каза Руди. — Добре, че взехме колелетата, а?
— Ти гледай да се прибереш с твоето вкъщи.
— Много смешно, Saumensch. Колелото ми е малко по-голямо от твоите мръсни обувки.
Минаха покрай къщата може би петнайсет пъти и жената на кмета продължаваше да стои на долния етаж, което, разбира се, създаваше неудобства. Как смееше тя да стои в кухнята толкова бдително! За Руди кухнята несъмнено беше главната цел. Той щеше да влезе вътре, щеше да открадне толкова храна колкото можеше да носи и само ако имаше секунда повече, на излизане щеше да пъхне някоя книга в гащите си. Която и да е книга.
Слабото място на Руди, обаче, беше липсата на търпение.
— Става късно — каза той и започна да се отдалечава от къщата. — Идваш ли?
Лизел, обаче, не го последва.
Първоначалният план не подлежеше на промяна. Тя беше бѝла целия този път с ръждясалото колело и нямаше да си тръгне без книга. Остави велосипеда на земята, при което кормилото му попадна в една канавка, огледа се за съседи и тръгна към прозореца. Трябваше да бъде бърза, но не и припряна. Изу обувките си, притискайки петите с пръстите на краката си. Хвана се здраво за перваза и се вмъкна вътре.
Този път се чувстваше макар и мъничко по-спокойна. В интервала от няколко скъпоценни секунди Лизел обиколи стаята, търсейки заглавие, което да я грабне. На три-четири пъти почти протегна ръка. Дори си мислеше дали да не вземе повече от една книга, но не й се искаше да се опозорява с нещо, което вече изглеждаше като система. Засега една книга беше достатъчна. Тя оглеждаше лавиците и чакаше.
От прозореца зад нея се вмъкна още мрак. Във въздуха се носеше уханието на прах и кражба, когато тя я видя.
Книгата беше червена с черни букви на гръбчето. Der Traumtrager. „Приносителят на сънища“. Лизел се замисли за Макс Ванденбург и неговите сънища. За вина. За оцеляване. За семейството, което бе изоставил. За боевете му с фюрера. Замисли се и за собствените си сънища — за брат си, който беше умрял във влака, и за появата му на стълбите на същата тази къща. Крадецът на книги мислено се взираше в коляното му, окървавено след падането, когато сама го беше бутнала.
Тя измъкна книгата от библиотеката, мушна я под мишница, покачи се на перваза и изскочи навън — всичко това в едно плавно движение.
Руди пазеше обувките й. Беше приготвил и колелото й. Щом тя се обу, двамата яхнаха колелетата.
— Боже мой, Мемингер. — Той никога не я беше наричал така преди. — Ти си истинска лунатичка. Знаеш ли това?
Лизел се съгласи, докато натискаше педалите.
— Знам го.
На моста Руди обобщи следобедните си наблюдения:
— Онези хора са или напълно откачени — каза той, — или просто много обичат свежия въздух.
Лизел пъхна „Приносителят на сънища“ под якето си и започна да я чете на минутата, щом се прибра вкъщи. Седнала на дървения стол до леглото си, тя отвори книгата и прошепна:
— Тази е нова, Макс. Само за теб. — Момичето започна да чете: — Глава първа. Когато приносителят на сънища беше роден, както би могло да се очаква, целият град спеше.
Всеки ден Лизел четеше по две глави от книгата. Една сутринта преди училище и още една, веднага щом се прибереше вкъщи. В някои нощи, когато не можеше да спи, тя четеше и половината от следващата, трета за деня глава. Понякога заспиваше, паднала напред върху леглото.