Странно, всеки път, когато някой благодареше на бог за срещата си с Кейд Кори, човекът я беше изръсил със солидна сума пари.
Разбира се, обикновено въпросната солидна сума пари беше за някаква стойностна благотворителна кауза. Все пак раздразнението ѝ започна да отшумява, защото – ами ако бог наистина я беше изпратил тук да помогне на тази жена в цикламения гащеризон да намери нова посока в живота? Ами ако нейното собствено желание да изучи тънкостите на парижкото шоколатиерско изкуство беше просто божия промисъл, целяща да я постави на пътя на тази жена?
Би било много гадно, нали?
– Плюс това ти си прекрасна почти колкото издръжка! – добави възторжено Маги Сондърс.
– О, за... – Кейд се завъртя на пета и закрачи към кооперацията си. Ти все пак направи едно добро дело, дори да ти струваше почти 20 000 долара, каза си тя. Помогна на жена, която е преживяла тежък развод.
– Пак заповядай! – подвикна след нея Маги.
Кейд удържа на импулса да забие главата си в нещо и се задоволи само да затръшне вратата зад себе си, поемайки морно нагоре по стълбите. Колената я боляха след стръмния слалом, който беше направила в гонитба на кредитната си карта.
Сметката на Силвен Марки набъбваше. Вината беше изцяло негова.
– Трийсет хиляди долара? – възкликна по телефона Кейд, без да откъсва поглед от вратата на лабораторията отсреща. – За една сутрин получихте сметки на стойност трийсет хиляди долара по моята карта и не ви хрумна да спрете оторизирането на плащанията?
– Но, госпожице Кори, ние знаехме, че сте в Париж! Разбира се, че ще харчите пари в "Диор" и "Ермес".
Разбира се. Кейд си зададе въпроса дали беше нормална. Или дали някой в семейството ѝ беше нормален. Всъщност тя искаше да обиколи магазините по "Фобур Сент-Оноре" някой ден. Просто още не му беше дошло времето.
– Някога харчила ли съм трийсет хиляди долара за една сутрин?
Онази блондинка, която се задаваше от другия край на улицата – не беше ли приятелката на Силвен от предишната вечер? Стомахът на Кейд се стегна на възел, затегнат от нишките на надеждата и негодуванието. Дали тя знаеше кода?
– Не, но вие сте в Париж – каза служителката с копнеж.
Същият копнеж, който изпитваше открай време Кейд. Париж, всеобщият символ на един по-романтичен живот.
– Искате ли да откажете плащанията? – попита служителката толкова любезно, сякаш подобна възможност не беше кошмар за всички по веригата.
Кейд въздъхна.
– Ще ги поема. Една моя позната беше взела кредитната ми карта.
Неутралното мълчание от другата страна беше най-красноречивото заявление за качествата и достойнствата на приятелите на богатите.
– Но можете ли да анулирате тази карта сега и да ми изпратите по куриер нова?
– Разбира се – каза жена, запазвайки професионална неутралност дори в лицето на блаженото облекчение, че клиент, когото компанията не би искала да обиди, се съгласяваше неохотно да одобри разходи на стойност 30 000 долара. – Ще ви бъде доставена утре сутринта.
– Чудесно – Кейд остави телефона и вдигна бинокъла.
Прекрасната Шантал беше спряла пред вратата на лабораторията. Кейд се закали в лицето на неизбежното, стиснала здраво бинокъла: Шантал действително знаеше кода.
Една съвършена, красива, елегантна парижанка знаеше вълшебните думи, които отваряха вратите на бърлогата на магьосника.
Силвен Марки наистина си беше поиграл с Кейд.
Или по-лошо, дори не осъзнаваше ефекта на действията си.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Навън Париж се обгръщаше в мрак като парижанка, която се приготвя за вълнуваща нощ – черна, елегантно проблясваща рокля се плъзгаше по голата кожа, черни мрежести чорапи прилепваха по елегантните очертания, високи черни ботинки потрепваха по паважа. Сградите се осветяваха от блестящи бижута – обица тук, браслет там, примамливо сияние върху гладката шия, рамене посипани с фин брокат.
Кейд стоеше на прозореца и гледаше озарената с обещания нощ през стъклото на прокълнатия прозорец. Съзерцава я, докато накрая Париж се измори от себе си, свали накитите си, захвърли ги небрежно на нощната масичка – светлините в апартаментите започнаха да угасват, обувките на високи токчета бяха събути, уморените крака се мушнаха под завивките.
Кейд остана до прозореца, дори когато си легнаха и последните нощни птици и тя остана в компанията само на уличните лампи. Колите спряха да минават. Дълго след като окъснелите веселяци се прибраха пешком и един подпийнал парижанин мина, залитайки, улицата утихна. Самотата се трупаше в нея; с напредването на вечерта смелостта ѝ да излезе, се стопяваше.