Тя беше и не беше видение, едновременно. Тъкмо това ѝ харесваше в тази нощ в Париж и във вихъра на уханията и възможностите.
Една част от нея знаеше, че това не можеше да се случва, не и в живота такъв, какъвто го познаваше досега. Но то се случваше. И тя го беше накарала да се случи.
Без да изпуска рамената му, извита като дъга към него, тя отвърна на погледа му, без да помръдва. Той си пое рязко дъх и отново впи устни в нейните.
Силвен беше тръгнал към нея с увереност, каквато не бе усещал през целия си живот. Тази жена беше негова. Тази нощ беше негова. Всяка фантазия, която бе уловил в лабораторията си, беше негова и само негова.
А моа, помисли си той. А моа.
Тя го беше преследвала. Беше се поднесла като жертвено агне за неговия тиранозавър рекс. Беше набирала кода за достъп в неговата собствена лаборатория пред очите му, отново и отново, показвайки му с всяко натискане на малкото си пръстче с безупречен маникюр къде щеше да бъде тази вечер и какво ѝ се искаше да направи там.
Беше оставила шоколадовите си отпечатъци върху книжата му като някакъв безсловесен подпис върху договор с тялото му. Тя беше запалила огън в неговата лаборатория, за да му се присмее, когато не я беше заловил достатъчно бързо и беше забъркала нещо със собствените му съставки, без да му позволи дори да го вкуси.
Тя беше заравяла ръцете си в неговите чували с шамфъстък и кафе на зърна и ги беше оставяла да се търкалят по кожата ѝ; беше вдъхвала неговите аромати и беше оставяла следите по тялото си; беше опитвала неговите шоколади и ги беше оставяла да се топят върху езика ѝ. И с всяка оставена от нея следа, която той откриваше всяка сутрин, тя го беше влудявала все повече, докато накрая не можеше да мисли за друго, освен за усещането на търкалящите се по опакото на ръката ядки шамфъстък, за аромата, който неговата ванилия и неговите портокалови корички и бадемово масло щяха да разгърнат в контакт с кожата ѝ, за уханията, които тя крадеше от работилницата му всяка нощ и с които маркираше неговата територия.
Не можеше да мисли за друго, освен какво би било усещането да се разтопи върху езика ѝ. Хм. Не само шоколадът, който той приготвяше, за да я съблазни, а той самият.
Сякаш всяко изискано, красиво момиче, по което се беше увличал в гимназията или след това, се беше кондензирало в нея, с нейната арогантност и малинови тарти за закуска, и с нейната кестенява коса, полепнала по гланца върху устните ѝ, и нейните сини очи, които го гледаха така, сякаш му отказваха волността да протегне ръка и да докосне този кичур коса и да освободи устата ѝ от други неща. Убеждението ѝ, че светът ѝ принадлежи по право беше толкова дълбоко вкоренено, че тя дори не осъзнаваше, че го носеше, но опитите ѝ да се крие зад маската на студено безразличие към другите бяха обречени до такава степен, че тя не можеше да седне в ресторант сама, без да го изпълни с желанието да я вземе под крилото си и да я настани на своята маса, толкова решителна и самотна изглеждаше.
Тя желаеше страстно и греховно всичко, което той приготвяше и притежаваше. Сигурно желаеше и самия него.
За него това беше непозната увереност. И все пак, тласкан от някаква стара, глупава своя слабост, той се бе сдържал безкрайно дълго, за да се убеди, че тя не иска да му избяга.
Но тя се изви към него. Ръцете ѝ сграбчиха рамената му с някаква непозната женска мощ. Не приличаше на неговата сила. Не беше дори далечно подобие на неговата сила. И все пак той беше този, който не можеше да се откопчи.
Тя можеше. Все още можеше. Човек никога не можеше да се довери на женското желание. То беше нещо, до което постоянно трябва да се домогваш.
Но тя можеше да увие само един кичур коса около кутрето му и да го омотае завинаги.
Бузите на дупето ѝ бяха сочни и съвършени под пръстите му, обути в черен кожен панталон в полунощ, настанени върху мраморния плот в работилницата му. Той отново залепи устата си върху нейната и затвори последната възможност за отказ, решен да не я освобождава дори на стотна от милиметъра.
Усещането да я притиска до себе си беше съвършено блажено, финият кашмирен пуловер се плъзгаше под ръцете му които търсеха жадно кожата ѝ, а очите ѝ се затваряха при всяко негово докосване с наслада, която превишаваше изписалото се на лицето ѝ удоволствие, когато беше захапала онази малинова тарталета или равиолите със сметановобосилков сос или дори... може би... неговите шоколадови бонбони.
Кожа... коприна и кашмир... ръцете му издърпаха пуловера ѝ нагоре... повърхност с несравнимо усещане – нито розовите листенца, нито коприната можеха да се мерят с нея; те бяха само бледи подобия на деликатността и топлотата на женската кожа. Дантела. Дантела покриваше гърдите ѝ, ефирна, сурова материя между двете нежни заоблености и ръцете му.