– Още ли не си поискал да я арестуват? – ушите му отново писнаха от яростта в елегантно премерения глас на майка му. – Нима ще оставиш да ѝ се размине?
Нещо повече, той дори се надяваше тя да се върне, за да продължи да краде от него.
– Сложно е, маман.
– Какво му е сложното? – във въпроса прозвуча скрита опасност.
– Ами, тя е сладка – каза смутено той.
– О, Силвен. Моля те, не ми казвай, че ще позволиш на някаква разглезена богата наследница да те използва и да открадне най-важното нещо в живота ти. И да ти разбие сърцето.
– Няма – заяви категорично Силвен. Merde, отсега звучеше като лъжа. Това не беше добър знак за него.
– Силвен – каза печално Маргьорит Марки. Какво, по дяволите? Трябваше ли всички да започват да го оплакват приживе? – Никога ли няма да си научиш урока?
Това беше една от онези утрини, когато Кейд би искала да остане дълго под душа, преди да се изправи лице в лице с живота. Но когато се опита да го направи, тя отново окъпа тапетите и измръзна от студ. Накрая напълни ваната и се потопи така, че само носът ѝ остана да стърчи над водата.
Не беше вземала вана от години и преживяването не ѝ хареса, особено след успокоението от първоначалното потапяне във водата. Освен това беше сигурна, че температурата в апартамента не надвишаваше 19 градуса.
Тя се облече с цялото внимание, което една жена можеше да отдели на външния си вид – съвършено нанесени сенки, съвършен дискретен слой спирала за мигли, много, много дълъг размисъл върху перфектното червило. Ожесточен спор наум над идеалния панталон, който беше едновременно секси и елегантен и без дори най-малкия намек за черна кожа. За момент тя дори се изкуши да обуе шоколадовокафявия, но тогава фактът, че цветът се наричаше "шоколадов", я вбеси и тя избра една къса тясна сива пола с високи черни ботуши и графитен чорапогащник на фино райе. Пуловер в наситено бордо. Колие с висулка от черна перла.
А върху този тоалет тя трябваше да облече дълго вълнено палто. Навън беше прекалено студено, за да излезе без палто.
Но ако по някаква причина съблечеше палтото, Кейд държеше следващият етаж да изглежда добре. Не без известна предизвикателност, тя избра червеното вълнено палто.
Пред вратата на шоколатерията се виеше опашка и Кейд се замисли за миг дали да не набере кода за достъп посред бял ден и да влезе през задния вход. Но беше сигурна, че отсреща я дебнеше журналист с фотоапарат. Журналист или някой от проклетите кулинарни блогъри.
Затова тя си послужи с навика на местните и пререди опашката с нагла увереност, влизайки в магазина. Тоест, опита се да влезе в магазина. На практика се наложи да се бута с рамена и лакти през тълпата, които висеше и надзърташе през аранжировката на витрината.
Тя посегна към вратата на лабораторията.
– Мадам! – възкликна една от жените с кафяви престилки с надпис Силвен Марки. – Вие не можете...
– Вие сте Кейд Кори? – извика възторжено някакъв мъж.
Тя подмина и двамата, въпреки че стомахът ѝ се сви, когато чу да я викат по име пред всички. По-специално да я назовават с фамилното ѝ име. Слава богу, че акциите на компанията майка бяха изцяло собственост на семейството ѝ.
Силвен и Паскал се бяха надвесили над някаква оръфана тетрадка с кафяви корици, и двамата с високи хартиени шапки, тази на Силвен малко по-висока от шапката на Паскал. Силвен се изправи веднага щом я видя и затвори тетрадката.
През него сякаш премина електрическа искра и той ѝ се усмихна, но някак предпазливо.
Кейд го изгледа с присвити очи.
– Може ли да разговарям с... – тя замълча, осъзнавайки, че френският я поставяше пред много смущаващ избор. Можеше да го заговори на вие, съвсем официално и професионално, или на ти, внезапно превключвайки на интимна вълна, което би било равносилно на това да се съблече гола пред всички наоколо. По дяволите местоименията. Тя се престори, че беше начинаеща във френския и просто беше пропуснала да ги използва.
– Може ли да разговаряме насаме за момент?
С известно закъснение Кейд осъзна, че беше задала почти същия въпрос като първия път, когато я бяха изгонили от тази лаборатория. Ако сега той вдигнеше вежди в знак за отказ и кажеше "Зает съм с нещо важно", тя можеше да подпали цялото съдържание на тази тетрадка. Всъщност къде държеше той тази тетрадка, когато не я преглеждаше? Тя беше претърсила цялата работилница в търсене на тефтера с рецептите.
– Биен сюр – каза той. – Може ли да слушам?