В първия момент Кейд си помисли, че само във Франция някой можеше да носи фамилното име Гурман. След това се усети:
– От кулинарния блог Ле Гурман? Вие сте този, който поде цялата история за Крадеца на шоколад!
– Трябва да призная, че историята ми харесваше повече, когато си мислех, че крадецът е някой беден, едва свързващ двата края, нереализиран кулинарен блогър, който се промъкваше нощем, за да краде тайни, но какво пък. Версията на Силвен за бедното малко богато момиче от шоколадовата индустрия също звучи трогателно.
Кейд стисна зъби и се помъчи да си напомни, че озъбването срещу този човек нямаше да подобри нейния образ на злодей в пресата. Тя беше съвсем сигурна, че шоколадови фабрики "Кори" биха предпочели тя да се прослави като злодейката, отколкото като бедното малко богато момиче на шоколадовия бизнес. Тогава управителните съвети на "Марс" и "Кедбъри" щяха да им се присмиват на воля.
– И така, разкажете ми, как го направихте? – попита нетърпеливо той. – Имаше ли елемент на изкатерване в кожен костюм по високите прозорци на работилницата? Моля ви, кажете да.
– Как съм направила какво?
– Да, разбира се, вие не можете да признаете. Никой не иска да се озовете в затвора – той понижи гласа си до шепот.
– Ами случайно... случайно да носите у вас някой от откраднатите шоколади? – той се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе. – Няма да кажа на никой, обещавам. Но искам само да ги видя...
Вратата на кафенето се отвори и вътре влезе една много позната мъжка фигура.
– Раздавам всичките шоколадови бонбони с логото на Силвен Марки на бездомниците в Люксембургската градина – заяви отчетливо тя. Е, от вчера следобед това беше нейната официална политика. Тя нямаше да споменава броя на кутиите с шоколадови бонбони, които беше изяла преди да вземе решението да свали своя вот на доверие от въпросната особа. – Но не казвам, че са крадени, разбира се.
– Олала – Кристоф се хвана за гърдите. – Мисля, че вие току-що забихте нож в сърцето ми. Вие крадете шоколадови бонбони, за да ги раздавате на бедните? Не, сериозно, мисля, че може да получа пристъп на задушаване. Позволявате ли ми да преименувам моя блог на ваше име?
Кейд премигна.
– Аз...
– Обещайте ми, че ще изядете поне два бонбона на излизане, докато се спускате в тъмното по въжето, когато никой не може да ви види. Преди да раздадете плячката от среднощния удар на страдащите.
– Не, аз ям шоколада на Доминик Ришар – каза Кейд точно когато Силвен застана пред тях. – Това е шоколадът, който е легнал на сърцето ми.
Силвен стисна устни и ги изгледа отвисоко.
– В тази история няма въжета, Кристоф.
– Ти откъде знаеш? Виждал ли си я? – възкликна Кристоф с нескрита завист. Очите му засияха. – Заловил си я на местопрестъплението?
– Искаш да кажеш в моята лаборатория – напомни му Силвен, като натърти последната дума, сякаш искаше да набие факта, че лабораторията беше негова, а не на някой друг, в нечия много дебела глава.
В нейната глава, предполага се.
– Защо не отидеш да поспиш и не ни оставиш сами? Имаш изморен вид – предложи Кейд.
Той я прониза с поглед горчив като шоколада, който беше оставил пред вратата ѝ.
Тя преглътна. Дори мракът на този поглед открадна дъха ѝ, накара я да пламне и да започне да се топи.
– На твое място аз също щях да съм изморен, ако такава красива разбойничка ограбваше моята лаборатория, – каза блажено Кристоф. – Нямаше да мигвам по цяла нощ.
Силвен го изгледа така, сякаш сериозно обмисляше да му налети и да го пребие. Кейд нямаше представа какво бе направил кулинарният блогър, за да го подразни толкова силно. Струваше ѝ се, че неговата история за Крадеца на шоколад ѝ беше навредила – на нея и на семейството ѝ, и на техните 30 000 служители, плюс доставчиците и разпространителите – но нищо не можеше да умилостиви Силвен Марки.
Сервитьорът се появи отново, носейки кафе за Кристоф и плодов сок от кайсия за нея. Силвен поклати глава при вида на плодовия сок.
– Как изобщо поддържаш форма, след като консумираш толкова много захар?
– Опитах да си поръчам мляко – опита се да се оправдае Кейд. – Отказаха да ми дадат.
Силвен вдигна вежди и отиде на бара. Кейд го видя да разменя няколко думи с бармана, после да побутва две дребни монети на плота, получавайки в замяна малка картонена опаковка с мляко. Той се върна и остави кутията пред нея, без да каже нищо.
Когато Кейд обви ръка около кутията, усещането беше почти същото, както когато стискаше своя талисман, шоколадчето "Кори" – сякаш държеше нещо, което я правеше специална и обожавана.