– Оставих ти съобщение тази сутрин.
Наистина ли? Етикетът на случайния секс не изискваше оставянето на съобщения. Това беше едно от основните правила. Палецът ѝ поглади капака на телефона. На устните ѝ се появи усмивка.
– Как се сдоби с този номер?
Наближаваше средата на ноември, затова се свечеряваше все по-рано и по-рано, наоколо се включваха светлините на града, а тя седеше там, загледана към върха на Ил дьо ла Сите, с оголелите дървета и упоритите влюбени двойки, въпреки студа и сумрака. Уличните лампи оживяваха весело на фона на есенния здрач, луминисцентните светлини се събуждаха за живот в Лувъра, Нотър Дам и музея "Орсе", където големият гаров часовник се озаряваше от бледозелено сияние. Вятърът насочи ръмящия дъждец срещу лицето ѝ, сякаш за да я подсети, че беше време да се прибира у дома.
Само че тя си нямаше дом тук. Имаше си само временно нает апартамент, откъдето можеше да наблюдава нещата, които искаше.
А Денят на благодарността наближаваше, после идваше Коледа.
Може би беше време да се прибере в своя истински дом.
С присвити очи и свито сърце, Кейд се опита да погледне ситуацията от друг ъгъл. Къде трябваше да бъде по празниците? Беше приела искането на баща си да не остава тук повече от един месец. Един месец, който ѝ се бе сторил необятна ваканция преди заминаването, но който сега се оказваше прекалено кратък.
– Взех една визитка от портмонето ти, докато ти още спеше – каза невъзмутимо той.
– Откраднал си нещо мое? – тя се ядоса.
Последва дълга, недоумяваща пауза.
– Ти шегуваш ли се?
– Открадна ли нещо друго? – стомахът ѝ се стегна в стария, заучен възел. Кредитна карта например. Ако всичко станало досега беше в единствено в преследване на парите ѝ...
– Какво например? Твоя паспорт? За да не можеш да изчезнеш – с всичките ми тайни? – тя ли си въобразяваше, или това "с всичките ми тайни" беше добавено като кръпка? Ритъмът на въпроса се наруши съвсем лекичко. Сигурно си беше въобразила. Той не би се впечатлил от изчезването ѝ, а само от опасността междувременно да открадне тайните му. – Когато човек лети с частен самолет, трябва ли да показва паспорта си?
– Да, но печатът на имиграционната служба е върху златно фолио.
Той се засмя.
– Имам нещо за теб. Ядеш ли нещо, което не съдържа захар? Мога да приготвя вечеря.
Както стоеше под ръмящия дъжд, загледана над кафявите води на Сена към оголения бряг на острова и Нотър Дам, лицето на Кейд се озари от усмивка. Все пак, тя се постара да запази гласа си неутрален.
– В твоя апартамент?
– В твоя хладилник няма нищо, което да става за ядене – отсече категорично той. Всъщност там имаше по една неразопакована кутия от всички големи шоколатиери в Париж – освен него, разбира се.
Неговите бонбони бяха отишли при бездомника в Люксембурската градина. Съдейки по тона на гласа му, той явно беше отворил хладилника ѝ и беше видял десетките кутии с шоколад.
– Така че ще трябва да вечеряме при мен.
ДВАЙСЕТА ГЛАВА
Срещнаха се в шоколатерията, където лабораторията беше затворена, но магазинът работеше до девет часа вечерта, а пред вратата се виеше дълга опашка.
– Как мислиш, дали трябва да ти плащам комисиона – попита умислено Силвен. – Тази история с твоите среднощни набези, за да крадеш от моя шоколад, е най-добрата реклама, която съм имал някога – освен аз самия, разбира се.
Кейд го изгледа обидено.
Той присви устни шеговито и я поведе към апартамента си, като пътьом се отби да вземе една франзела от буланжерията.
Кейд го проследи с едва прикрита завист. Направи го толкова непринудено, сякаш нямаше нищо по-естествено от това да влезе в пекарната и да вземе франзела на път за вкъщи. Както и беше, разбира се.
– Току-що извадени от фурната – той ѝ подаде франзелата. Тя свали ръкавицата си и пипна крайчето, усещайки топлината на дългата, тънка франзела през малкото парче хартия, в която я беше увил пекарят.
Силвен отчупи крайчето и ѝ го подаде, хрускаво и топло. Тя се усмихна, а Силвен отчупи още едно залъче за себе си. Той също ѝ се усмихна.
– Няма нищо по-прекрасно от това да си купиш току-що изваден от фурната хляб.
Той живееше на пешеходната уличка срещу ресторанта, където го беше срещнала, на две преки от неговата шоколатерия.
Апартаментът беше приятен. Вътре цареше същата чистота и ред, както в лабораторията, всяко нещо си беше на мястото. Но той очевидно бършеше плотовете в лабораторията много по-често, отколкото тук, където рафтовете тънеха и прах.