Холът беше просторен и денем сигурно беше окъпан в светлина, с големи прозорци, които се отваряха навътре като врати, обезопасени отвън с парапети от ковано желязо. Килим в топли цветове покриваше пода от излъскани дъски. Диванът несъмнено беше любимо място, където стопанинът явно обичаше да се изтяга, за да чете или да гледа телевизия. Виждаше се къде точно облягаше ръката си Силвен, така че да е обърнат към прозорците.
До този край на дивана имаше малка маса, под която беше оставен фотоалбум с кафява кожена подвързия, щампована с неговите инициали. Явно албумът беше подарък от някого.
Всички врати надолу по коридора бяха затворени. Кейд взе фотоалбума и се върна в кухнята. Тя също беше просторна, най-малкото за жилището на сам човек в претъпкан град. И естествено, беше добре оборудвана.
Силвен започна да вади разни неща от хладилника – гъби, дребен лук, увито в хартия месо. Той взе бутилка вино от винения рафт под единия край на кухненския плот. Спря се за момент, когато Кейд се доближи и се облегна на тъмния гранитен плот, за да гледа.
– Вземи – той ѝ подаде малка книжна кесия, толкова омачкана, сякаш наскоро беше извадена от нечий заден джоб.
– Какво е това?
Той доби неловко изражение – Силвен, с неловко изражение? Наполовина усмихнат, наполовина смутен, сякаш не знаеше как тя ще приеме подаръка.
– Просто нещо, което видях в обедната почивка. И ми напомни за теб.
Тя се изчерви моментално. Отвори кесийката много внимателно, донякъде очаквайки да намери вътре кадифени белезници.
Отвътре се показа мъничко, изплетено на ръка мече, с избродирани с два кръстосани бода черни очички. На гърба си носеше миниатюрна раница, в която пък имаше още по-мъничко бежово мече бебе. Това беше кукла ръкавица за пръст. Кейд мушна показалеца си в ръкавичката, усмихната, извади мечето бебе, за да го разгледа, а после го върна в цедилката на майка му. Беше обезоръжаващо мило и също толкова глупаво. Тя не беше дете и тяхната връзка не беше детска игра.
Тя го погледна. Той се усмихваше по-широко, вече не толкова смутено, сякаш кукличката на пръста ѝ го подсещаше защо беше купил подаръка.
– Защо? – попита накрая тя.
Той извади една дървена дъска за рязане и голям готварски нож, който проблясваше примамливо с наточеното си острие.
– Защото ми хрумна, че нямаш такава. И си помислих, че може да ти потрябва.
– Да ми потрябва? – дали тя не изпускаше част от идеята на мечето кукла за пръст?
Той кимна.
– Това е напълно безполезна вещ. Нещо фриволно и детско. Създадено единствено за забавление и игра. За удоволствие.
Значи след всички безотговорни щуротии, които беше извършила, той не я смяташе за достатъчно лекомислена? Тя сви пръст, наслаждавайки се на усещането за куклата върху пръста си. Кой не би харесал кукла за пръст във формата на мече?
Особено такава, която нямаше подтекст. Толкова малко неща в живота ѝ нямаха скрит подтекст.
Или, чакай... това беше подтекстът.
– Това май е най-романтичният подарък, който съм получавала някога – каза тя на глас, преди да се усети.
Черните вежди се стрелнаха нагоре.
– Наистина ли?
– Наистина.
– Виж ти – той поклати глава, забил поглед в дъската. – Значи всички други съперници не могат да ми бъдат никаква конкуренция, нали?
Тя се вгледа умислено в тъмните му къдрици, широките рамена, лекотата на движенията му, цялото това стройно, източено тяло, докато той готвеше с умела непринуденост. Нима той искаше да засенчи романтичните жестове на другите мъже? Е, засега се справяше блестящо, но... дали го правеше преднамерено? Сексът не означаваше задължително романтика.
Той намокри една домакинска кърпа и се зае да почиства гъбите една по една.
– Искаш да кажеш, че никой не ти е подарявал цветя?
– О... цветя. Да, разбира се – Кейд получаваше цветя, при това много. Те бяха най-досадният фалшив подарък. Лесни за поръчване по телефона при първата незначителна възможност някой мъж да задълбочи познанството си с парите ѝ.
– Някой подарявал ли ти е шоколад?
Кейд се засмя.
– Не. Никой не ми е подарявал шоколад.
Силвен я погледна съчувствено.
– Сигурно не ти е лесно. Все си мечтаеш някой да ти подари истински шоколад, но никой да не се осмелява да го направи заради семейството ти.
В това може би имаше зрънце истина, но тя го изгледа с присвити очи.
Той наряза гъбите с ловкостта и бързината на ножохвърляч, после остави ножа върху дъската и бръкна в джоба на якето си, което беше оставил върху облегалката на един стол. Извади оттам една от кутиите с най-малък грамаж, които продаваше в магазина, в която се събираха само четири големи колкото нокът шоколадови бонбони, свали капака и ѝ я поднесе.