– Знам. Ние финансирахме проучването – тя отгърна следващата страница. Майка му го беше снимала вероятно в тяхната кухня – тясно помещение с облицовани във вехт ленолеум плотове – омазан до лактите с шоколад. На снимката лицето му беше наведено над онова, над което работеше със същата съсредоточеност, с която работеше в своята шоколатерия. Дори ъгълът, под който беше наклонил главата си, беше същият, със същата чиста линия на челюстта.
– Като тийнейджър си бил сладък – като зубрач, но вманиачен в готвенето, вместо в математиката или компютрите. Кейд беше сигурна, че някое също толкова срамежливо момиче в неговия клас е било лудо влюбено в него, а той изобщо не беше разбрал. – Аз бих флиртувала с теб.
Той сви устни.
– Не, нямаше.
– Щях – тя се засмя отново, питайки се защо уютната лекота на този миг ѝ се изплъзваше. – Винаги съм имала слабост към мъжете, които умеят да правят чудеса от шоколад.
Това беше вярно. Дори споменът за него, толкова прекрасен, далечен и страстен, съсредоточен върху някакъв магически казан с шоколад, беше достатъчен, за да изстреля нейните хормони в орбита, да я изпълни с желание да вкуси и шоколада, и него. Той беше неустоимо привлекателен дори сега, без никакъв шоколад, съсредоточен върху редуцирането на червено вино. По-точно щеше да бъде неустоимо привлекателен, ако престанеше да се мръщи. Кейд никога не беше изпитвала особено влечение към намръщените типове.
– Да, това се вижда – сухо отбеляза той.
Какво пък означаваше това? Не прозвуча добре, каквото и да означаваше.
– Всъщност не мисля, че някога съм излизала с мъж, който да знае за шоколада повече от мен – каза тя, насочвайки разговора към по-безопасни води – води, където можеха да се скарат.
Той вдигна вежди и я погледна косо, отделяйки ѝ най-сетне малко внимание, колкото да успее да зърне усмивката ѝ.
– Мисля, че и досега е така – тя не знаеше със сигурност дали излизаше с него, това беше сигурно.
Той се обърна.
– Пардон?
Тя облегна лакти върху плота и се засмя пакостливо.
– Значи ти мислиш, че знаеш за шоколада повече от мен?
Вероятно тя знаеше повече за някои аспекти на шоколада.
Но копнееше за неговото знание – за вълшебното майсторство и мистерията и дълбочината на шоколада. И... копнееше за него.
– Ами, аз знам как да го продавам – заяви важно Кейд, вместо да си признае истината.
– Ти знаеш да го продаваш за – колко плащат хората за онова там? – той махна към дамската ѝ чанта на масата, по същия начин, както някой би махнал към капан за мишки, в който лежеше умрял гризач.
Трийсет и три цента в Уолмарт.
– Един долар – каза тя. В кината се продаваше по един долар. Както и във вендинг автоматите по летищата.
Той поклати глава, сякаш хората постоянно го изумяваха.
– Американци. Така е. Ти знаеш как да продаваш на американците по долар парчето. А знаеш ли как да продаваш на парижаните по сто долара килограма?
Тоест почти четири долара за една унция. При тази ставка нейните десертчета "Кори" щяха да се продават по над 12 долара парчето.
– Аз си мислех с цена на дребно три долара – каза тя. – Достатъчно висока, за да показва на хората, че това е нещо специално, но не толкова висока, че да не могат да си го позволят.
На Силвен сякаш му прилоша. Не беше никак приятно да докараш мъж до пристъп на гадене, докато ти приготвя вечеря.
– С моето име отгоре – измърмори той. – В супермаркетите – той хвърли невярващ поглед на винената редукция, сякаш изведнъж се беше запитал как изобщо се беше озовал в ситуацията да приготвя вечеря за някой като нея.
– Защо не? Нима ще ти навреди да станеш достъпен за масите?
Съдейки по отвратеното му изражение, явно щеше.
– Ти си шоколадова анархистка!
Кейд се засмя, очарована от определението. Трябваше да се похвали на дядо си, за да се огледа в неговата усмивка. Джак Кори би се гордял да го нарекат шоколадов анархист.
Силвен вдигна вежди в печална гримаса при вида на нейната възхита, но когато се зае да сервира месото, на лицето му беше изгряла усмивка.
Кой не би се усмихвал? Ароматите на стека, червеното вино и аспержите изпълваха целия апартамент. Вътре беше светло и топло; навън беше тъмно, ръмеше ситен дъжд, водните капки проблясваха върху стъклата на прозорците. След като я беше откопчил от фотоалбума – чаровен подарък от страна на майка му, но той трябваше да поумнее и да го прибере, заедно с юношеските снимки в него, някъде далеч от погледа на красивите гостенки Силвен се беше почувствал невероятно щастлив.