Джон Чийвър
Крадецът от Шейди Хил
Казвам се Джони Хейк. Трийсет и шест годишен, висок метър седемдесет и осем по чорапи, тежа седемдесет и един килограма гол, а и сега, така да се каже, съм гол и разговарям в тъмното. Заченат съм в хотел „Сейнт Реджис“, роден съм в презвитерианска болница, израснах в Сътън Плейс, кръстен съм и получих първото си причастие в църквата „Сейнт Бартоломю“. Тренирах в клуба „Сивите голфове“ и играх футбол и бейзбол в Сентръл парк. Научих се да дърдоря на покривите на кооперациите в Ист Сайд и срещнах жена си (Кристина Луис) на един от ония големи балове в Уолдорф. Служих четири години във флотата, имам четири деца и живея в предградие, наречено Шейди Хил. Къщата ни е хубава, с градина и място за печене на месо. През летните вечери аз седя там с децата и надничам в деколтето на Кристина, когато се навежда да посоли бифтеците, или просто зяпам към небето. Вълнувам се, както се вълнувам и от по-смели и опасни начинания. Мисля, че това са точно „мъките и сладостите“ на живота.
Веднага след войната постъпих при един фабрикант и мислех да остана там за цял живот. Фирмата беше старомодна, тоест собственикът можеше да те мести от една работа на друга — навсякъде си буташе гагата: от завода в Джързи до преработвателната фабрика в Нашвил, държеше се така, сякаш, както си е дремел, предприятието му само̀ се е навило на неговия пръст. Избягвах да се пречкам на пътя му и в негово присъствие стоях с такова послушание, като че той ме е създал от глина със собствените си ръце и ми е вдъхнал огъня на живота. Беше от оня тип деспоти, които се нуждаят от фасада. Тази роля изпълняваше Джил Бъкнам. Той беше дясната ръка на стареца, фасадата и миротворецът. В състояние беше да гарнира всяка сделка с онази човечност, която липсваше на господаря, но започна да отсъства от кантората — първо за ден-два, а после за две седмици и по-дълго. Щом се върнеше, оплакваше се от болки в стомаха и преумора на очите, но всеки знаеше, че е пиян. И това не беше чудно, защото прекомерното пиене е част от задълженията му към фирмата. Старецът търпя цяла година и най-после влезе една сутрин в стаята ми и поръча да отида в апартамента на Бъкнам и да му кажа, че е уволнен.
Беше нечестно и подло да пращаш едно момче да уволнява председателя на директорския съвет. Бъкнам беше мой началник и много по-възрастен от мене; от снизхождение понякога ме черпеше нещо за пиене, но старецът процедираше така и аз знаех как трябва да постъпя. Позвъних в апартамента на Бъкнам и мисис Бъкнам ми каза, че мога да видя Джил още същия следобед. Обядвах сам, повъртях се в кантората до три часа и тръгнах пеша от службата ни в центъра на града до жилището на Бъкнам към Източна Седемдесета улица. Беше началото на есента — вече се играеха бейзболните мачове от Уърлд Сирийс — и над града надвисваше гръмотевична буря. Когато стигнах дома на Бъкнам, вече се чуваше тътенът на далечните гръмотевици и миришеше на дъжд. Отвори ми мисис Бъкнам и на лицето й бяха изписани всички неприятности от изтеклата година, набързо прикрити с дебел слой пудра. За първи път виждах толкова погаснали очи. Облечена бе в една от ония старомодни рокли за градински увеселения с големи цветя по нея. (Знаех, че имат три деца в колеж, шхуна с платен човек да я поддържа и много други разходи.) Джил лежеше и мисис Бъкнам ме въведе в спалнята. Бурята всеки миг щеше да се разрази и над всичко се стелеше нежен полумрак, така напомнящ зазоряване, че ние трябваше да спим и да сънуваме, а не да си разменяме лоши новини.
Джил беше весел, ласкав и непринуден. Каза, че се радва да ме види. При последното си пътуване до Бермуда купил много подаръци за децата ми, но забравил да ги изпрати.
— Нали ще донесеш нещата, мила — обърна се той към жена си. — Помниш ли къде ги сложихме?
Тя се върна с пет-шест големи и скъпи на вид пакети и ги изсипа в скута ми.
Аз се възхищавам от децата си и обичам да им правя подаръци. Жестът на семейство Бъкнам ме очарова. Това беше хитрост, разбира се — нейна, предполагам, — една от многото, с които през изминалата година се е мъчила да запази самочувствието в дома им. (Забелязах, че опаковката е стара. Когато се прибрах вкъщи, намерих в пакетите няколко овехтели кашмирени пуловери от дъщерите на Джил и едно шотландско кепе с мазна кожена лента отвътре. Това още повече засили чувството ми на симпатия към изпадналото в беда семейство Бъкнам.) С куп подаръци за децата и съчувствие, бликащо от всеки ъгъл, аз нямах сърце да им нанеса удара. Поговорихме за мачовете от Уърлд Сирийс, за някои дреболии в службата, а когато заваля и задуха вятър, помогнах на мисис Бъкнам да затвори прозорците. После си тръгнах, взех ранен влак и в бурята се прибрах в къщи. Пет дни по-късно Джил Бъкнам се отказа завинаги от пиенето, върна се в службата, отново стана дясната ръка на стареца и най-напред хвана мен за гушата. Струва ми се, че ако съдбата беше предопределила да стана руски балетист, да се занимавам с художествена бижутерия, да рисувам баварски танцьори върху чекмеджетата на бюрата или пейзажи върху мидени черупки, да отида да живея в затънтено място като Провинстаун, едва ли щях да срещна по-странна сбирщина мъже и жени, с които се сблъсках в тази професия. Затова и реших сам да напусна.