Тя ме изпрати в колеж, уреждаше да прекарам ваканциите си сред приятни кътчета на природата, подклаждаше амбициите ми такива, каквито са и сега, но с горчивина се противопостави на женитбата ми и оттогава отношенията ни се изостриха. Често съм я канил да дойде и живее с нас, но тя все отказва и винаги с лошо чувство. Пращам й цветя и подаръци, пиша й всяка седмица, но вниманието само засилва убеждението й, че бракът ми е катастрофа и за двама ни. Спомних си презрамките на престилката й. Като дете тя ми приличаше на жена, чиито презрамки сякаш са прехвърлени през Атлантика и Пасифика; извиваха се като следи от самолет по целия небосвод. Сега си мислех за нея без протест и загриженост — мъчно ми беше само, че всички изхабени усилия са възнаградени с толкова малко светли чувства и че не можехме да изпием чаша чай заедно, без да предизвикаме най-различни неприятни усещания. Мечтаех да поправя всичко това, да разиграя отново отношенията с майка си на един по-прост и човешки фон, където стойността на моето образование няма да извиква такива мрачни чувства. Желаех да преживея всичко отново в някоя блажена Аркадия, да се държим и двамата различно, така че да не мисля в три часа през нощта лошо за нея, да й спестя на стари години самотата и пренебрежението.
Приближих се по-близо до Кристина, в сферата на нейната топлина, и изведнъж се почувствах добър и доволен от всичко, но тя се отмести, както спеше. Закашлях се. И после втори път. Кашлях силно. Не можах да спра, затова отидох в тъмната баня и изпих чаша вода. Застанах на прозореца, загледан към градината. Духаше ветрец. Той сякаш променяше посоката си. Шумеше като утринен зефир — въздухът бе изпълнен със звуци, които наподобяват душ, — усещах го приятно на лицето си. Зад тоалетната имаше цигари, аз запалих една и се готвех да си легна. Но когато поех дима, той така преряза гърдите ми, че си помислих: ето, ще умра от белодробен рак.
Изпитвал съм всякакъв вид глупава меланхолия — страдал съм от носталгия по страни, където не съм бивал, мечтал съм да постигна невъзможното, но всички тия настроения бяха нищожни в сравнение с предчувствието ми за смъртта. Хвърлих цигарата в чинията, опънах гръб, но болката само се изостри. Бях убеден, че разложението е започнало. Не липсваха приятели, които щяха да си спомнят с добро за мене, Кристина и децата щяха сигурно да запазят с любов жива паметта ми. Замислих се отново за парите, за съпрузите Уорбъртън, за чековете без покритие, които пътуваха към банката. Парите сякаш съвсем затъмниха любовта. Жадувал съм за жени, ставал съм зелен от ревност, но сега ми се струваше, че никога за нищо не съм жадувал така, както тази нощ се стремях към парите. Върнах се в спалнята и отворих килера. Намъкнах един черен пуловер, обух панталони и сини гуменки. После заслизах по стълбите и излязох от къщи. Луната се бе скрила и нямаше много звезди, но въздухът над дърветата и живите плетове бе наситен с дрезгава светлина. Заобиколих градината на Тренхолмсови и с леки стъпки по тревата се отправих по алеята към къщата на Уорбъртън. От отворените прозорци не идваше никакъв шум, чух само тиктакането на часовник. Изкачих предните стъпала, отворих стъклената врата и тръгнах по пода, донесен от стария Риц. В мъждивата нощна светлина, която проникваше от прозорците, къщата приличаше на раковина или охлюв, приели формата на своето съдържание.
Чух звъна на металическия гердан и плочката с номера на кучето — и миг след това старият ловджийски пес на Шийла изтича в хола. Аз го погалих зад ушите и той се върна в леглото си, изръмжа и заспа. Познавах къщата не по-лошо от своята. Стълбата бе покрита с килим и аз сложих крак на едно от стъпалата, за да се уверя, че тя не скърца. После тръгнах нагоре. Всички врати на спалните бяха отворени. От спалнята на Карл и Шийла, където при многолюдни приеми често бях оставял балтона си, долиташе тежко дишане. Задържах се секунда на прага, за да се ориентирам. В полумрака се виждаше леглото и един стол с преметнати на него панталони и сако. Вмъкнах се бързо в стаята, взех от вътрешния джоб на сакото дебела пачка банкноти и се запътих обратно към хола. Изглежда, силната възбуда ме е направила несръчен, защото Шийла се събуди. Чух я да казва:
— Не чу ли някакъв шум, мили?
— От вятъра е — измънка съпругът, после и двамата отново притихнаха.
В хола се намирах в безопасност — в безопасност от всичко, но не и от себе си. Сякаш бях изпаднал в нервен припадък. Устата ми пресъхна, сърцето изстиваше, краката ми се подгъваха. Държах се за стената и едва пристъпях. Слязох по стълбата, здраво стиснал перилото, и зашеметен се измъкнах от къщата.