Даниъл Силва
Крадецът
(книга 14 от поредицата "Габриел Алон")
Посвещавам отново на съпругата ми — Джейми, и на децата ми — Лили и Николас.
Повечето откраднати произведения на изкуството изчезват завинаги… Единствената добра новина е, че колкото е по-ценна една картина, толкова по-големи са шансовете някой ден тя да бъде намерена.
Който копае яма, сам ще падне в нея, а който събаря ограда, змия ще го ухапе.
Предговор
На 18 октомври 1969 г. олтарната картина „Рождество със свети Франциск и свети Лаврентий“ на Караваджо изчезва от църквата „Сан Лоренцо“ в Палермо, Сицилия. „Рождество Христово“, както тя е широко известна, е един от последните велики шедьоври на Караваджо, рисувани от него през 1609 година, докато се е криел от правосъдието, тъй като бил издирван от папските власти в Рим за убийството на човек по време на дуел. Повече от четири десетилетия олтарната картина е най-търсената открадната живописна творба в света, но въпреки това нейното точно местонахождение, дори нейната съдба, остават загадка. Досега…
Първа част
Светлосенки
1.
Сейнт Джеймс, Лондон
Всичко започна с инцидент, но където бе замесен Джулиан Ишърууд, винаги се случваше така. В действителност репутацията му на човек, на когото му върви на безразсъдни постъпки и злополуки, бе толкова безспорно установена, че ако лондонският артистичен свят бе узнал за тази история, което не се случи, не би се учудил особено. Ишърууд, провъзгласен за човек с голям интелект от отдел „Стари майстори“ в „Сотбис“, беше покровител на изгубени каузи, ексцентрик със склонност към внимателно планирани схеми, които завършваха катастрофално, често не по негова вина. Ето защо хората хем му се възхищаваха, хем го съжаляваха — рядко явление за човек в неговото положение. Джулиан Ишърууд правеше живота по-малко скучен. Точно затова лондонският интелектуален елит го обожаваше.
Галерията му се намираше в далечния ъгъл на покрит с калдъръм четириъгълен парцел, наречен Мейсънс Ярд, като заемаше три етажа от рушаща се викторианска сграда на бивш склад, притежаван някога от „Фортнъм и Мейсън“. От едната ѝ страна беше офисът на малка гръцка транспортна компания, а от другата имаше кръчма, която изпълняваше заявките на красиви офис сътруднички, които се придвижваха със скутери. Години по-рано, преди вълната от арабски и последвалите ги руски капитали да залеят пазара за недвижими имоти в Лондон, галерията бе разположена на луксозната Ню Бонд Стрийт, или Ню Бондщрасе, както бе известна в бранша. После се появиха модните къщи „Ермес“, „Бърбъри“, „Шанел“ и „Картие“, не оставяйки друг избор на Ишърууд и други като него — независими галеристи, специализирани в продажбата на картини с музейно качество от стари майстори, — освен да потърсят убежище в района Сейнт Джеймс.
Това не беше първият път, когато Ишърууд бе принуден да отиде в изгнание. Роден в Париж в навечерието на Втората световна война и единствено дете на прочутия търговец на картини Самуел Исаковиц, той бе преведен през Пиренеите след германското нашествие и бе доведен нелегално във Великобритания. Неговото парижко детство и еврейският му произход бяха само две подробности от заплетеното му минало, които Ишърууд пазеше в тайна от останалите членове на лондонския артистичен свят, прочут със своите злословия. Доколкото се знаеше, Джулиан бе англичанин до мозъка на костите — „англичанин като следобедния чай и лошите зъби“, както той обичаше да казва. Той бе несравнимият Джулиан Ишърууд, Джули — за приятелите си, Джуси Джулиан — за партньорите си в редките му алкохолни прегрешения, и Негово Светейшество — за изкуствоведите и кураторите, които редовно се възползваха от непогрешимото му око. Той беше изключително лоялен, прекалено доверчив, безупречно възпитан и нямаше истински врагове — необикновено постижение, имайки предвид, че бе прекарал два живота в коварните води на артистичния свят. Но преди всичко Ишърууд бе порядъчен, а това качество е дефицитно не само в днешен Лондон, но и навсякъде по света.
Галерията за изящни изкуства „Ишърууд“ бе разположена вертикално: претъпкани складови помещения на приземния етаж, офиси на втория и официална изложбена зала на третия. Изложбената зала, смятана от мнозина за най-красивата в цял Лондон, бе точно копие на прочутата галерия „Пол Розенберг“ в Париж, където Джулиан бе прекарал много щастливи часове като дете, често в компанията на самия Пикасо. Офисът приличаше на Дикенсов роман, затрупан с пожълтели каталози и монографии. За да стигнат до него, посетителите трябваше да минат през две обезопасени стъклени врати: първата, гледаща към Мейсънс Ярд, и втората — на горната площадка на тясно стълбище, застлано с кафява пътека на мръсни петна. Там те се натъкваха на Маги, блондинка със сънен поглед, която не различаваше творба на Тициан от тоалетна хартия. Веднъж Ишърууд бе сглупил да се опита да я съблазни и като нямаше друг начин, я бе назначил за своя рецепционистка. В момента тя лакираше ноктите си, без да обръща внимание на телефона на бюрото, който звънеше.