— Защото не мога да се добера до информацията, която търсите.
— Къде е?
— Част от нея е в компютъра в кабинета на господин Ал Сидики. Той е силно защитен.
— Компютърната сигурност е мит, Джихан.
— Точно затова той не съхранява запаметена там наистина важната информация. Достатъчно умен е, за да не се доверява на някакво електронно устройство.
— Да не искате да кажете, че помни всичко наизуст?
— Не — отговори тя. — То е тук.
Тя сложи ръка на сърцето си.
— Той носи информацията със себе си, така ли?
— В един малък кожен тефтер — отговори Джихан. — Носи го или във вътрешния джоб на сакото си, или в дипломатическото си куфарче, но никога не го губи от поглед.
— Какво има в тефтера?
— Списък на номерата на сметките, институциите и текущи салда. Много просто. Много разбираемо.
— Вие виждали ли сте този тефтер?
Тя кимна утвърдително.
— Веднъж, когато ме повика в кабинета си, той беше на бюрото му. Всичко записва лично. Сметките, които са закрити или трансформирани, са зачеркнати с една черта.
— Има ли някакви копия?
Джихан поклати отрицателно глава.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно — отговори тя. — Той притежава само един тефтер, така че ще разбере, ако някой е имал достъп до него.
— И ако заподозре, че някой го е видял?
— Предполагам, че си има начин да блокира сметките.
От лекия ветрец им се стори, че някой бе сложил между тях букет от рози. Джихан си сложи слънчевите очила и прокара пръст по повърхността на водата.
— Има още един проблем — каза тя след малко. — Ако няколко милиарда долара в сирийски активи изчезнат, господин Ал Сидики и неговите приятели в Дамаск ще започнат да ги търсят. — Младата жена замълча, после добави: — А това означава, че трябва да направите така, че да изчезна и аз. — Тя извади ръката си от водата и погледна Габриел. — Можете ли да го направите?
— За секунди.
— Ще бъда ли в безопасност?
— Да, Джихан. Ще бъдете в безопасност.
— Къде ще живея?
— Където пожелаете, но в рамките на разумното, разбира се.
— Тук ми харесва — каза тя, като огледа планините, — но може да се окаже твърде близо до Линц.
— Значи, ще намерим някое подобно място.
— Ще имам нужда от жилище. И от малко пари. Не много — добави бързо. — Просто достатъчно, за да живея.
— Нещо ми подсказва, че парите няма да бъдат проблем.
— Гледайте да не са от парите на владетеля. — Джихан отново потопи върха на пръста си в езерото. — Те са покрити с кръв.
Тя сякаш пишеше нещо по повърхността на водата. Габриел се изкушаваше да я попита какво, но реши да я остави на мира. Къс от облаците се бе освободил от върховете на Адските планини. Той се носеше над главите им и изглеждаше толкова близо, че Алон трябваше да се пребори с изкушението да протегне ръка и да го хване.
— Така и не ми обяснихте как ме открихте — каза неочаквано Джихан.
— Няма да ми повярвате, ако ви кажа.
— Историята хубава ли е?
— Надявам се.
— Може би Ингрид ще я напише вместо романа, над който работи. Никога не съм харесвала истории за Виена по време на войната. Те твърде много приличат на тези за Хама.
Тя вдигна поглед от водата и го насочи към Габриел.
— Ще ми кажете ли някога кой сте вие?
— Когато всичко свърши.
— Истината ли ми казвате?
— Да, Джихан. Казвам ви истината.
— Кажете ми името си — настоя тя. — Кажете ми го сега и аз ще го напиша върху езерото. А когато водата го отнесе, ще го забравя.
— Боя се, че няма да стане така.
— Ще ми позволите ли поне да управлявам лодката на връщане?
— Знаете ли как?
— Не.
— Елате тук — каза той. — Ще ви покажа.
Джихан остана във вилата край езерото Атерзее дълго след залез слънце. След това, с Дина до нея, се върна с капризното си волво обратно в Линц. Тя прекара по-голяма част от пътуването в опити да научи името и професионалната принадлежност на човека, който щеше да открадне нечестно придобитото богатство на сирийската управляваща фамилия, но Дина не ѝ каза нищо. Тя говореше само за партито, на което не бяха присъствали, за някакъв красив млад архитект, който изглеждал особено привлечен от Джихан, и за изкусителния аромат на рози, носен от нощния вятър. Когато стигнаха до покрайнините на града, дори паметта на Джихан изглеждаше временно прочистена от следобедните събития.
— Мислиш ли, че той наистина ще ми се обади? — попита тя за въображаемия архитект на Дина.
— Да — отвърна Дина, докато чувството за вина пак се стовари на плещите ѝ. — Мисля, че ще се обади.