— Джак Брадшоу ме насочи в правилната посока. А една жена на име Джихан ми каза как да се сдобия с картата на съкровището.
— А ти, предполагам, възнамеряваш да го изкопаеш.
Габриел запази мълчание.
— Какво искаш от тайните служби на Нейно Величество?
— Разрешение да проведа операция на британска земя.
— Ще има ли трупове?
— Не мисля.
— Къде ще се проведе?
— В галерия „Тейт Модерн“, ако тя все още е на разположение.
— Някъде другаде?
— На летище „Хийтроу“.
Сиймор се намръщи.
— Може би трябва да започнеш от самото начало, Габриел. И този път — добави той — може би ще е добре да ми кажеш всичко.
Тъй като първо Джак Брадшоу — низвергнатият британски шпионин, превърнал се в контрабандист на предмети на изкуството, бе събрал Габриел и Греъм Сиймор, Габриел започна своя разказ именно с него. Той беше подробен, но по необходимост — сериозно редактиран. Например Алон не спомена името на крадеца на творби на изкуството, който му бе казал, че отдавна изчезналата картина на Караваджо е била продадена съвсем наскоро. Той не разкри самоличността на изкусния фалшификатор на картини, който бе намерен мъртъв в своето парижко студио, нито на крадците, които бяха измъкнали „Слънчогледи“ от националния музей „Винсент ван Гог“ в Амстердам, нито името на агента от швейцарската тайна полиция, който му бе осигурил достъп до „Галерията на безследно изчезналите“ на Джак Брадшоу в женевската безмитна зона. Именно писмото, намерено в сейфа на Брадшоу, бе отвело Габриел до фирмата „Ел Икс Ар Инвестмънтс“ и в крайна сметка до една малка частна банка в Линц, макар че Алон пропусна да отбележи, че следата бе преминала през панарабска адвокатска кантора със седалище на Грейт Сафък Стрийт.
— Кой беше човекът, който изкара на парижкия пазар твоя фалшификат на творбата на Ван Гог? — попита Греъм.
— Агент от Службата.
— Наистина ли? — попита със съмнение в гласа Сиймор. — Защото на улицата се говореше, че бил англичанин.
— А кой според теб пусна този слух, Греъм?
— Ти мислиш за всичко, нали? — Сиймор все още стоеше пред библиотечните лавици. — Ами истинската картина на Ван Гог? — поинтересува се той. — Възнамеряваш да я върнеш, нали?
— Веднага щом се докопам до тефтера на Уалид ал Сидики.
— Аха, тефтера. — Сиймор взе един том на Греъм Грийн и го отвори с показалеца си. — Да приемем, че успееш да получиш достъп до този списък на банкови сметки. После какво ще правиш?
— Използвай въображението си, Греъм.
— Ще ги откраднеш? Това ли предлагаш?
— Открадвам е грозна дума.
— Твоята служба има ли такива възможности?
Габриел се усмихна кисело.
— След всичко, което сме правили заедно — каза той, — изненадан съм, че изобщо задаваш този въпрос.
Сиймор върна томчето на Грийн на първоначалното му място.
— Аз не съм против от време на време да се надзърта в счетоводните книги на някоя банка — каза той след малко, — но категорично не приемам кражбата. Все пак ние сме англичани. Ние вярваме в честната игра.
— Ние не можем да си позволим този лукс.
— Не се прави на жертва, Габриел. Това не ти прилича. — Сиймор измъкна друга книга от рафта, но този път не си направи труда да отгърне корицата.
— Тревожи ли те нещо, Греъм?
— Парите.
— Какво за парите?
— Има голяма вероятност част от тях да се държат в английски финансови институции. И ако няколкостотин милиона британски лири внезапно изчезнат от техните баланси… — Гласът му заглъхна, мисълта му остана недовършена.
— На първо място те не е трябвало да приемат парите, Греъм.
— Сметките несъмнено са били открити от посредник — възрази Сиймор, — което означава, че банките нямат представа кой е истинският притежател на парите.
— Скоро ще имат представа.
Не и ако искаш помощта ми.
Между тях се възцари тишина. Накрая тя бе нарушена от Греъм Сиймор:
— Знаеш ли какво ще се случи, ако някога стане публично достояние, че съм ти помогнал да ограбиш английска банка? — попита той. — Ще стоя да прося на Лестър Скуеър с картонена чашка в ръка.
— Значи, ще го направим безшумно, Греъм, както винаги сме го правили.
— Съжалявам, Габриел, но английските банки са табу.
— Какво ще кажеш за клоновете на английските банки в други държави?
— Те въпреки това си остават английски банки.
— А банките в отвъдморските британски територии?
— И те са табу — повтори Сиймор.
Алон се престори, че го обмисля.