Но в постсъветска Русия — страна без върховенство на закона, където се ширели престъпността и корупцията — богатството на Орлов го превърнало в мишена. Той бе оцелял при най-малко три опита за покушение срещу него и се носеше слух, че за отмъщение е наредил да бъдат убити няколко души. Ала най-голямата заплаха за него дошла от човека, който бе наследил Борис Елцин като президент на Русия. Той смятал, че Виктор Орлов и другите олигарси са откраднали най-ценните активи на страната и намерението му било на свой ред да ги открадне от тях. След като се настанил в Кремъл, новият президент извикал Орлов и поискал от него две неща: стоманодобивната му компания и „Русойл“. „И не си пъхай носа в политиката — добавил той зловещо, — иначе ще ти го отрежа.“
Орлов се бе съгласил да се откаже от стоманодобивната си компания, но не и от „Русойл“. Президентът не бе останал доволен. Той веднага бе наредил на прокуратурата да започне разследване за измами и подкупи и в рамките на една седмица руските прокурори издали заповед за задържането на Орлов. Изправен пред перспективата за продължителен и мрачен престой в новия ГУЛАГ, той мъдро бе избягал в Лондон, където се бе превърнал в един от най-отявлените критици на руския президент. В продължение на няколко години активите на компанията „Русойл“ бяха останали замразени, недосегаеми както за Орлов, така и за новите господари на Кремъл. Накрая Орлов се бе съгласил да се откаже от компанията като най-големия откуп, плащан някога за заложници, в размер на 12 милиарда щатски долара, за освобождаването на трима отвлечени агенти на Службата. В замяна на своята щедрост Орлов бе получил британски паспорт и много лична среща с кралицата. След това той бе заявил, че това е най-знаменателният ден в живота му.
Бяха изминали повече от пет години, откакто Виктор Орлов бе приключил финансовите си взаимоотношения с Кремъл, но въпреки това той си оставаше начело на руския „черен списък“. Поради тази причина Виктор се движеше из Лондон в бронирана лимузина, а къщата му на „Чейни Уок“ приличаше донякъде на посолството на народ, който се готви за война. Прозорците бяха с блиндирани стъкла, а до тротоара пред нея бе паркиран черен рейндж роувър, пълен с бодигардове, които бяха бивши бойци от стария полк на Келър — британските специални въздушни части.
Те не обърнаха голямо внимание на Габриел, когато той пристигна за уговорената среща в четири и половина следобед, и след като мина през портата от ковано желязо, застана пред внушителната входна врата на Орлов. В отговор на позвъняването му се появи една прислужница в колосана черно-бяла униформа, която го съпроводи по широко, елегантно стълбище до кабинета на Виктор. Стаята бе точно копие на личния кабинет на кралицата в Бъкингамския дворец, с изключение на огромната плазмена видеостена зад бюрото на Орлов. Обикновено на нея проблясваха пазарните индекси на фондовите борси от цял свят, но този следобед вниманието на Виктор бе приковано от кризата в Украйна. Руската армия бе нахлула в Кримския полуостров и сега заплашваше да се придвижи към други райони на Източна Украйна. Студената война официално бе подновена, или поне така обявяваха коментаторите. В тяхната логика имаше само един очебиен пропуск — в съзнанието на руския президент Студената война никога не бе приключвала.
— Предупреждавах, че това ще се случи — каза след малко Орлов. — Предупреждавах, че царят си иска обратно своята империя. Казах недвусмислено, че Грузия е само предястието, а Украйна — житницата на стария съюз — ще бъде основното ястие. И сега това се разиграва на живо по телевизията. А какво правят европейците по този въпрос?
— Нищо — отвърна Габриел.
Виктор бавно кимна, вперил поглед в екрана.
— И знаеш ли защо европейците не правят нищо, докато Червената армия погазва грубо правата на още една независима нация?
— Заради пари — отговори Алон.
Орлов отново кимна.
— И за това ги предупредих. Казах им да не допускат да нараства зависимостта им от търговията с Русия. Умолявах ги да не стават зависими от евтиния руски природен газ. Разбира се, никой не ме послуша. И сега европейците не могат да се решат да наложат смислени санкции на царя, защото това ще навреди твърде много на техните икономики. — Той бавно поклати глава. — От това направо ми се гади.
Точно тогава на екрана се появи руският президент, който вървеше, притиснал едната си ръка до тялото, а другата размахваше като коса. Лицето му наскоро бе претърпяло нова пластична операция и очите му бяха толкова силно опънати, че приличаше на човек от някоя република от Централна Азия. Президентът би могъл да изглежда комичен, ако не беше кръвта по ръцете му, част от която принадлежеше на Габриел.