И стана така, че в рамките на няколко дни конференцията, преди отхвърлена като някаква глупост, сега бе най-желаният форум в света на бизнеса. Орлов бе затрупан с искания за покани. Сред тях имаше от американци, които се чудеха защо не са били поканени на първо място. Манекенки, рок звезди и актьори, които искаха да общуват с богатите и могъщите. Бивш британски премиер, опозорен от скандал от личен характер, който търсеше шанс за реабилитация. Имаше дори един руски олигарх, който поддържаше смущаващо тесни връзки с враговете на Виктор в Кремъл. Той даде един и същ отговор на всички. Поканите ще бъдат изпратени с експресна поща на първи юли. Отговорите за присъствието трябва да се върнат в рамките на четирийсет и осем часа. На представителите на пресата ще бъде позволено да видят встъпителните думи на Орлов, но всички други заседания, включително гала вечерята, ще бъдат закрити за медиите.
— Ние искаме нашите участници да се чувстват свободни да изказват своето мнение — каза Виктор. — А те няма да могат да го направят, ако пресата следи внимателно всяка тяхна дума.
Всичко това, изглежда, нямаше никакво съществено значение в очарователния австрийски град, разположен по протежение на необичайно резкия завой на река Дунав. Да, председателят на базирания в Линц стоманодобивен гигант „Фьосталпина“ АД бе получил поканата на Орлов да присъства на конференцията в Лондон, но иначе животът си течеше, както обикновено. Два летни фестивала минаха и заминаха, кафенетата се пълнеха и изпразваха по два пъти на ден, а в малката частна банка, намираща се близо до кръговото кръстовище, едно дете на Хама си вършеше обичайната работа, сякаш не беше се случило нищо необичайно. Благодарение на нейния мобилен телефон, който сега действаше като постоянен предавател, Габриел и останалата част от екипа можеха да чуват всяка нейна стъпка. Те я чуваха, когато откриваше сметки и прехвърляше пари. Подслушваха разговорите ѝ с хер Вебер и господин Ал Сидики. А късно нощем я чуваха как бълнува за Хама.
Те чуха също как тя поднови приятелството си с амбициозната, наскоро разведена и живееща сама в Линц писателка Ингрид Рот. Двете обядваха заедно, пазаруваха заедно, посещаваха музеи заедно. И на два пъти ходиха в красивата жълта вила на западния бряг на езерото Атерзее, където Джихан беше информирана и подготвена от мъж, за когото ѝ бе внушено, че е немец. В края на първото ѝ обучение той поиска да му опише подробно кабинета на господин Ал Сидики и когато тя се върна за второто обучение, той бе пресъздаден в една от стаите на вилата. Кабинетът бе съвършено копие във всички детайли: същото бюро, същия компютър, същия телефон, даже същата камера за наблюдение на тавана и същата клавиатура за алармена система до вратата.
— За какво е това? — попита изумено Джихан.
— За тренировки — отвърна с усмивка Габриел.
И те тренираха три часа без прекъсване, докато тя не изпълни задачата си без следа от страх или напрежение. След това Джихан я изпълни в непрогледен мрак и при виеща аларма и докато Алон ѝ крещеше, че охранителите на Ал Сидики идват да я заловят. Той не каза на младата жена, че обучението, на което я подлагаха, бе разработено от тайната разузнавателна служба на Израел. Нито спомена факта, че той самият го е преминавал няколко пъти. В нейно присъствие никога не беше Габриел Алон. Той беше скучен германски данъчен инспектор без име, който по една случайност беше много добър в работата си.
Измамата на Джихан сякаш тежеше на съвестта на Габриел, колкото повече наближаваше денят на операцията. Алон на всяка крачка припомняше на хората от екипа, че противниците им ще действат по Правилата на Хама, а може би и по Московските правила, и той се терзаеше за най-малките подробности. Когато настроението му се влошаваше, Ели Лавон си позволяваше да наеме малка платноходка просто за да го извежда от тайната квартира по няколко часа всеки следобед. Алон плаваше по посока на вятъра към Адските планини и след това умело променяше курса обратно към дома, като винаги се стараеше да подобри времето си спрямо предния ден. Уханието на розовия вятър го караше да се сеща за едно ужасено, вкопчено в майка си дете, а понякога и за предупреждението на старата синядора, прошепнато на ухото му на остров Корсика.
„Не допускай да бъде наранена по какъвто и да е начин, или ще загубиш всичко.“ Обаче основната му натрапчива мисъл през тези последни дни на месец юни бе за Уалид ал Сидики — сирийския банкер, който ходеше навсякъде с черен кожен тефтер в джоба си. Той пътуваше често през този период и както винаги, с резервация, направена само няколко часа преди полета му. Ал Сидики предприе еднодневно пътуване до Брюксел, нощна разходка до Бейрут и накрая — бързо посещение в Дубай, където прекара много време в централата на Трансарабската банка — институция, която бе добре позната на Службата. Той пристигна във Виена в един часа на обяд на първи юли, а в три следобед влезе през входната врата на Банка Вебер АД, както винаги следван по петите от своите алауитски телохранители. Джихан го поздрави сърдечно на арабски и му подаде купчина писма, които бяха пристигнали в негово отсъствие. Сред тях беше и плик с логото на куриерската фирма „Ди Ейч Ел“, в който имаше лъскава покана за нещо, наречено Европейска бизнес инициатива. Той го внесе неотворен в кабинета си и тихо затвори вратата.